Нели Станева е родена на първи декември 1983 година. Работи в отдел за маркетинг, има малък син и карти за 12 публични библиотеки, които посещава редовно. От десет години живее в Швейцария. Пише поезия и проза откакто се помни, а когато думите не стигат, фотографира. Има една издадена стихосбирка – Виновни Рими, 2001, и втора на път – Другото Време, издателство Жанет-45, насрочена за лято 2020. Има свои публикации в редица издания, няколко приза в литературни конкурси, онлайн блог на www.nellystaneva.com и десетки изписани тетрадки.
Създател
Все по-странно подреждаш планетите.
Не че вярвам във тях. Но ти – да.
Настояваш страха да усетя
под душащата длан на дъжда,
който плисва по сухото искане,
подредено в парцели земя.
Нелогичното време притиска ме
към космическата ти тишина,
където сега наблюдавам
как разместваш планетите сам.
Знам:
аз не бива да заздравявам,
да изсъхвам (като надпис
със светеща в мрака боя).
Аз не бива да заздравявам,
имаш нужда от мен и кръвта ми.
Все по-странно подреждаш ми раните.
Все по-дълго бездейна стоя.
Нощта трепери гола
Нощта трепери гола, дрехите си
е разхвърлила в очите ми.
Пред мен стои настръхнало мълнание
контурите на мислите опипва,
поправя препинателните знаци
на колите, светлините им
заклещени в юмрука на студеното.
Заклещена и аз съм в мене.
Такава мога само във калта да съм, наситена
с разлагане, с вода, със пръсти
на чудовища и храсти, да се спъвам
в безсъзнанието, да лежа
в желираната шума и да стена
като шепнещи вълни, като морето
на мъглата в мене.
Ул. Наивност 4
Донякъде те чаках, а донякъде
измервах пулса непознат на стаята.
И без да дишам, гледах как оттатък
съседите прозорците отваряха
и как се проветряваше главата им,
и колко лесна всъщност е осмозата –
отваряш се и пускаш вътре вятъра,
а сенките излизат…Но не можех.
Притисках се в затвореното сложно,
без въздух не зараствах като рана.
Това, което исках в мен да дойде,
дойде като отсъствие. Остана.
Доникъде не стигнах и проходих.
Излязох през прозореца. Завърнах
се там, където ти не си възможен.
И станах стая, пръсната навън.
Вечно
Не съм написала за тебе нищичко,
освен пет реда на една салфетка:
объркани, пияни думи и накрая
телефонния ми номер,
докато ти, заровил нос в пуловера ми,
като водопад се смееше.
Това бе тъй убийствено отдавна.
Възможността да остареем
загасяме сега до филтрите на две цигари.
Времето със стихове наказва.
Вечността със сигурност е стара
и едва ли някой е написал нещо по-добро за нея.
Майка
Не станах продължение на тебе.
Ти спираш там, където
изниква камъкът на егото,
където губя думи за щафетата,
която само заедно печелим,
но губим единично всекидневно.
Ти спираш там, където
не можем да докоснем със ръцете си
това, което другата копнее.
Не можем да го видим и почувстваме –
това, което обич май не е и
е тъмен знак за стоп, едно усещане,
една голяма локва с грешки,
която няма как да ни пропусне.
Ти спираш там, където
те търся вече четвърт век и
вероятно си във друга четвъртина,
във друга дума за човешкото.
Не станах продължение на тебе.
Опитвам се от хиляди години.
Балкон
Вятърът духа вълнение
към небето, оставя прозрачна
следа от ядосани облаци.
Свиваме се в отредената
ни вселена – балконът,
позеленял като мачта
на отдавна обърнал се кораб.
Ние пазим посоката лято,
очите ни плуват във чашите
минерална вода и сироп.
Капе захар по скуката. Нашата
траектория, готова за скок
във водата на утре, която
все по-тъмна е, все по-дълбока,
Този ден, подивял, неподрязан,
като плет плъзва и ни смълчава.
Небето – на ръб изгоряло,
в тишината се възпалява,
слънце – ранено и сочно,
много тежко, вселенско лилаво,
подуто от огъня в залеза.
0 Коментара