Запознайте се с Невена Борисова. Осем години след първата й стихосбирка излиза втората – „Времетраене“ (2016, изд. „Пергамент”). Родена е през 1987 г. Носител е на различни награди за поезия. Изпитва изследователски интерес към българската поезия и творческата личност като такава. Насладете се и вие на нейните стихове, които са основно от „Времетраене“.
Сърце в снега
Да се изгубиш в този сняг е лесно.
Няма пътеки, няма видими камъни,
само студ на тънки нишки обагря сърцето ти в бяло.
И тази сребърна звезда, която свенливо осветява пътя,
тя мълчи и сякаш те изслушва, за да се произнесе
за теб на друго място.
Под снега или над бялата му длан ще търсиш
силата да се спасиш?
Това не знаят нито снегът, нито дори звездата.
И що за въпроси в тази студена вечер, когато чаят
разбъбря устите за чаени разговори?
Единствено сърцето ти, което вече сто лета студува,
знае как да те спаси, но ти ще трябва
да го съхраниш от този гарван в бяло с зли очи,
и после да го пуснеш
да преплува преспите, за да се върне
закалено, с алени страни. И то ще знае.
Зазоряване
Как ще пишеш, ако не си искрена,
каза поетът и отпи от чашата си.
Дъното й проблясва, а вечерта плава към
нескончаемото си повтаряне, отронват се
безкрайните метафори за нея като златни люспи.
Бих му казала за детството,
за непрочетените книги, празните дни,
за някогашното бленуване по него, печално кратко впрочем,
за хлебарката в квартирата и за страха от моята посредственост.
За брат ми, който остарява.
Вечерно зазоряване поляга на челото ми, но
все още тъмно е.
Отпивам от моята чаша и замълчавам.
Какавида
Ние сме
неизбежно това,
което не сме.
И това постоянно отлагане
във времето, на времето,
ни създава, с неговите пясъчни
ръце, клещи, часовници.
Всички тези пеперуди са клишета –
нека си кажем истината,
тихо,
как живеем,
как обичаме,
как се стремим към щастието.
Подобно какавида,
която
непрекъснато
се затваря.
Начало на формуляра
Фенер
Внимавай да не се подхлъзнеш и да паднеш.
Има ли такава опасност, попита той и аз му отговорих, че да,
такава опасност винаги има.
Липите долу заврели от лято заливат асфалта и
въздухът вещае себе си във изобилие.
Роклята ми, ален китайски фенер, издига се и спуска,
осветена от така необичайно светли помисли.
Кой сега би посмял да ги изгаси?
Руменина
Очите й са вперени напред, но не
за да ме видят. И скрила е в зеницата си цял живот,
самата без да го разбира.
Откакто е заспала, още четири жени, една след друга,
като нея,
я последваха.
И никоя от тях не съхрани руменината.
Косата е прибрана, но
във гънките на роклята прошумоляват
страсти.
Кой може да си спомни за живота й, освен
да го отгатва?
От тялото й е останал само поглед. И портрет.
Във нея се оглеждам и не я откривам, търся
себе си и другите.
Всяко хилядолетие е вчера
Полилеи плисват светлината си в очите ми.
А жените с цветните си кърпи
са покълнали от пода, ходят подир вечни дири.
И децата им учудено вървят,
увити в тесните си дрехи и крещят подир
невидимите саби на султани.
(Изморих се да напомням – нека поздравят царицата).
Прозорци на решетки.
Нимба в тъмното.
И времето от вчера днес е хладно като мрамор.
Аз гледам. Този хорски говор,
странен хор от думи,
херувими, слели доброволно
крилата си със камъка.
Скеле целува купола, подобно
скелет, който се покланя на духа.
Излющени истории, които се крепят на лакти и
крепят на лакти светлината.
Полилеи плисват времето в очите ми.
И от толкова красота ще ослепея.
И от толкова любов във себе си ще ослепея.
За да запазя очите си през всичките години,
знам,
ще трябва
да ги затворя.
0 Коментара