Казва, че се намира в златната възраст между младата и старата зрялост, но усмивката й говори, че това са инсинуации. Родена е в Пловдив, оставила е детството си там, но живее в София, където минава детството на дъщерите й. Силвия Недкова се занимава с ПР и журналистика, но твърди, че работи като читател – най-добрият начин да изживееш живота си. „Думите ме спохождат и ме оставят да си играя с тях понякога. Като своенравни котки. Цял живот се опитвам да ги управлявам под различна форма, но накрая се оказва, че те ме владеят“.
***
Не търсим вече път и за къде да бързаме.
Опитомена стръв в капаните сме вързали.
И чакаме сами, далечни, безразлични
да хванем някой жив, когото да обичаме.
Среща
Думи и думи – разрушени мостове
между невиждани брегове.
Лумнал е, луднал е, пламнал е огънят,
в който изгаряме бесове.
Ти ли си конникът, рицарят странен,
дето от нищото прави дъга?
Толкова много и толкова стари,
толкова смахнати чудеса…
Чаках те, плаках те, толкова дълго.
Вече очите ми са сълзи.
Свято е, сляпо е, светло и тъмно,
там, дето от мене се криеше ти.
Кротката, тихата, бавната пролет
парцаливо си проси дъжд.
Твоя съм. Стигам ти. Няма закони.
Просто жена. А пък ти – просто мъж.
Всеки ден
Добро утро, любов. Остани във очите ми
заедно с умореното слънце.
Добър ден, моя обич. Покълна във дните ми
като посято във гладна пръст зрънце.
Добър вечер, мой спомен. Изгряваш в лилаво
като тиха луна над моретата.
Лека нощ, моя вечност. Забита отляво,
дето някога беше сърцето ми.
Сватба
В тъмния тътен на тъпана тъпчем
земята.
Гриви от кърваво вино бъчвите
мятат.
Лудото слънце е медена пита
за щастие.
Птица-прокобница сякаш е скрита
във храстите.
Вие опашка на змей сред мегдана
хорото.
Почва внезапно със вик на камбана
животът.
***
Очите мои, необяздени коне,
препускат диво, търсят те. Отдавна зная
не мога никога да бъда с теб,
защото всъщност ти си краят.
Ноктюрно
Внезапно се ражда
самотната жажда
неясна…
Минават години,
изваяно сини,
и гаснат.
Отпивам и тихо,
със няколко стиха,
те моля –
дори да го прося,
сърцето ми босо
не пускай на воля.
Малко временно
Светът се разпада на хиляди късове.
Порастваме бавно. Обратно растем.
В душите ни свирят две струни разкъсани.
Сега и телата си ще съблечем.
В голотата прозрачна на непознатото
ще се свием – два лъскави охлюва.
Без черупки едва ли ще стигнем до лятото.
Но е толкова хубаво, толкова…
Яростно
Жестоко е да ме обичаш.
Отстъпва тихо пролетта.
Свирепо лято се разтича
в артериите на града.
Изгаря слънцето безлично
каквото галеше преди.
Прощавам ти, че ме обичаш.
Все някога ще завали.
Сътворението
Озъбено, но вярно куче е луната, страннико.
Всички пътища вече си тръгнаха. само тя все със тебе остава.
Не отвързвай въжето на пътя и не бързай да бъдеш ничий.
Всяка следваща твоя стъпка сътворява света от нищото.
Много дълго си търсил края, но е тъжно да вярваш в притчи.
Между небето и пътя е само въздухът, който те диша.
Всички земни посоки потъват като тръни в петите ти боси.
Само камъкът, който те спъна, като хляб във торбата си носиш.
За да спреш под дървото накрая и полека да седнеш на него
уморен, укротен и замаян от спокойния дъх на небето.
0 Коментара