Светла Чимчимова – абсент с лавандула или вкусът на нормалната лудост

Светла Чимчимова е от Бургас. Живее в София. Работи в сферата на социалните дейности. Пише за вестник „Стършел“, редакция Хумор и сатира на БНР, Мама Нинджа, списание „Жената днес“ и Artквартал.

Откровени и интимно-иронични, стиховете в дебютната стихосбирка на Светла Чимчимова „Абсент с лавандула“ обръщат погледа ни към нас самите, докато търсим авторката между редовете.

Филигранна поезия, която извайва образност, създадена да вълнува дълбоко, да предизвиква, да разкрива с характерната за Светла дълбока лекота и фриволна наглед сериозност. Една поетична музика, която разказва приказни истории, извеждайки ни извън безличния свят и връщайки ни отново в него, за да го открием различен. Аристократична, различна, запомняща се, лична за всеки от първия стих…

Абсент с лавандула? Какъв е вкусът – става ли за пиене? С каква храна се съчетава?

Вкусът е на нормална лудост. Почти всеки е пил нещо такова, поне веднъж в живота си. Всичко на този свят, най-добре се съчетава с шоколад.

Сигурно има причина да кръстиш така стихосбирката си, освен че е красиво и запомнящо се. Каква е?

Имам такова стихотворение – „Абсент с лавандула“, нещо като мой автопортрет към даден момент. На него е кръстена стихосбирката. То започва така

Аз съм абсент с лавандула

Аз съм нормална луда

Аз съм ставаща

Изправяща

Оцеляваща

Мисля, че ме описва най-добре и е подходящо заглавие за първата ми книга, която е искрена и откровена. И  тъжна, и лирична, и смешна. В нея има малко лудост от абсента и нещо успокояващо от лавандулата.

Какво е за теб поезията? Защо пишеш поезия и какво ти носи? Не е ли тя някак неуместна в днешния диджитъл свят в който всички създават ,,контент“?

Какво е за мен поезията? Не съм се замисляла никога. Аз на поезията първо съм ù читател и после писател. Обичам да чета поезия. От детските стихчета още.  Помня първата стихосбирка за възрастни, която ми даде майка ми. Беше на Лиляна Стефанова. В шести или седми клас. До ден днешен любимият ми стих е от нея. Писането на стихове е нещо като терапия за мен. Освобождаване на някаква вътрешна енергия. Може да звучи драматично, но донякъде е необходимост.

Дали е излишна в дигиталното ни съвремие? Не мисля, че времето има нещо общо. Има хора, които харесват и обичат поезия и те винаги ще са такива, независимо дали ще я четат на хартия или на екран. Аз харесвам дигиталния свят. Той ми даде възможност да стигна до повече хора. Освен това аз често илюстрирам стиховете си със снимка или картина. Късмет е, че имам сред приятелите си много талантливи художници и отлични фотографи. И често ползвам техни картини и снимки. Стихосбирката също е илюстрирана. С илюстрации родени от фантазията на Ивелина Чолакова. Нейна е и корицата, която аз много харесвам.

Пишеш поезия, но и фейлетони и многобройни статуси истории във Фейсбук. Какво свързва всички тях?

Да, пиша и фейлетони. Всъщност, ако може да се каже, че съм известна с нещо, то е със смешните разкази и фейлетони. Веднъж жена, която искаше да ме обиди, каза за мен: ,,Не си мислете, че тя е истински писател, тя е сатирик“. Приех го за комплимент, мисля, че е далеч по-трудно да разсмееш хората, отколкото да ги разплачеш. Аз мога да разсмивам и много се гордея с това.

А Фейсбук историите са за забавление. Мое, докато ги пиша, на другите – докато четат. Със задоволство виждам, че наистина се забавляват.

Общото между тях съм аз.

Има ли история, която искаш да разкажеш, а не събираш смелост? Може би сега е моментът.

Има такава история и не знам защо не я разказвам, аз заради нея започнах да пиша. В никакъв случай не е поради липса на смелост, в тази история няма нищо скандално. Това е историята на махалата, в която съм израснала. На хората в нея, на отношенията между тях. Съседски, роднински, приятелски. В мартенския брой на ,,Жената днес“ съм споменала за тях в ,, Обществата, без които не можем „. Аз съм от Бургас, но съм прекарала първите шест, седем години от живота си при баба ми Елена, майката на майка ми. В Еврейската махала в Карнобат. Между три улици беше заключен целият ми свят, но той беше цветен, пълнокръвен, изпълнен с интересни хора и техните взаимоотношения. Място мултикултурно и мултирелигиозно. В махалата не живееха само евреи, имаше гърци, роми, турци. И всички бяха българи. Тези хора живееха в мир и сговор и бяха една чудна амалгама. В никакъв случай не са били идеални и безгрешни. Но си бяха създали идеално общество. Задружна общност, в която нито социалният статус, нито религията, нито произходът ги разделяха. Малко като във филма ,, След края на света“. Все се шегувам, че белетристичното ми чувство страда, че в махалата нямаше поне един арменец, че да обхвана всички малцинства, населяващи страната. Ето тази история искам да разкажа, но не се осмелявам, защото тя е толкова специална за мен, а не знам дали ще успея да я напиша така, че да го усетят читателите както искам.

Кой е следващият жанр в който би искала да пишеш?

Ами аз доста съм се пръснала и сега. Пиша стихове, фейлетони, смешни разкази и разкази, които не са смешни. Понякога пиша на социални теми. Имам лична причина да пиша за хората с увреждания и за децата, които си нямат дом и кой да се грижи за тях. При вас в ,,Жената днес“ пиша за нещо, което също ми е близо. За живота на забележителни жени и техните съдби. Писала съм за Адел Юго, за Емили Дикинсън, и много ми се иска да напиша нещо за Камий Клодел. Така че няма жанр, в който да не съм писала. Веднъж един читател каза нещо, което смятам за огромен комплимент, каза, че съм като Карл Луис в писането, състезавам се в много дисциплини. Вярно е, че не съм писала роман. Но за това човек трябва да е готов. А аз още не съм. И може никога да не бъда.

Колко е важно чувството за хумор  – попада ли за теб в трите най-важни качества които един човек трябва да притежава.  Можеш ли да се влюбиш в мъж без чувство за хумор?

Може да е клише, но чувството за хумор  е наистина едно от трите най-важни качества, които трябва да притежава човек, според мен. Другите две са доброто възпитание и отношение към другите, и да е емпатичен. Аз ако видя, че човек не е способен на емпатия, губя интерес към него, независимо какви таланти и интелект притежава.

Има ли мъжки и женски хумор? Сякаш съществува мнение, че мъжете са по-добри комедианти и сатирици. Хайде да го опровергаеш!

Никога не ми е хрумвало, че има мъжки и женски хумор, до момента в който фейлетоните ми не започнаха да излизат във вестник ,,Стършел“. Тогава ми писа един човек, който каза, че като е прочел някои мои неща, ме е потърсил из социалните мрежи. Много се е изненадал, че съм истинска и съм жена, защото според него жените не пишат така. После още няколко пъти са ми казвали, че пиша фейлетони като мъж. Не знам какво означава това, вероятно е комплимент. Обаче то аз само така мога да пиша. Сега се сетих и нещо друго. Веднъж ми казаха, не особено доброжелателно, че няма световноизвестна жена сатирик. И надали аз ще съм първата. Кой знае. Мечтите са безплатни.

Стигнах до кюфтета, казваш, че правиш най-добрите кюфтета от Карнобат до Алфа Кентавър. Първо дай рецепта. А после ми кажи, тази страст към готвенето прилича ли на страстта към писането – начин на себеизразяване ли е?

Да, пържа страхотни кюфтета. Аз май с това съм известна най-вече. Ако, разбира се, има хубава кайма. Много хора смятат, че да се готви с любов е достатъчно. Аз любовта си я пазя за хората, а готвя с мерак и подправки. Каквото и да си говорим, за доброто пържено кюфте си трябва отлична кайма и туй то.

Обичам да готвя и наистина мога да го нарека страст. Писането е друга работа. Не е въпрос на страст, а на желание. Не пиша всеки ден. Понякога и не пиша дълго време. Когато няма какво да кажа,  не пиша. При приготвянето на храна е различно, там понякога като започна да готвя и не мога да спра. Изпадам в нещо като транс и се получава – ох, айде още една разядка, не, по-добре две, а и супа, я и две основни, айде и десерт, ама не мога да реша какъв и затова два плюс сладолед. Като се огледам, ами то съм сготвила света. После или каня гости, или тръгвам да раздавам на съседи и приятели. А дали са въпрос на себеизява. Да. За мен всяко нещо, което прави човек е въпрос на себеизява, независимо дали е преднамерено или неволно. Личният стил също.

Лирика или сатира?

Че защо човек трябва да се ограничава? Никой не яде само крем брюле или Бьоф Строганов. И лирика, и сатира, и една торта Павлова.

А с вечните шапки какво изразяваш?

Нищо. Става ми лошо от слънцето, а шапки ми отиват. Затова ги нося. Аз съм суетен човек и затова имам много шапки. Няма тайнственост в носенето на шапки и слънчеви очила.

Не мога да не те попитам – какви са бъдещите ти творчески планове?

Да поживея като нормалните.