Известен отдавна извън пределите на България, наричан вече само Сули, един от най-самобитните ни художници живее и работи целеустремено като типичен представител на своята зодия Стрелец. Творческата му биография включва многобройни участия в общи експозиции и десетки самостоятелни изложби в Европа, Азия, Америка. Кавалер е на Ордена на Френската академия за изкуство и литература. Ако има девиз в живота си, той сигурно е “Нито ден без четка“.
Но без хапка вероятно може? Защото нищо, свързано с храна, не мога да си спомня, а отдавна го познавам. Само дъхавото кафе, с което посреща приятели и ценители в ателието, само готовността му да сподели свои виждания за изкуството и нещата от живота, само скромността, с която ги споделя. Но има ли някаква своя философия за храненето и кое според него е най-важното – видът ли, съдържанието ли, или начинът на поднасяне? Ритуал ли е храненето?
“Всички тези неща по малко. Баба ми казваше някога: “Абе седни на стола и си изяш филията. Една чаша вода да изпиеш, седнал я изпий.” Да седнеш, това е донякъде и ритуал, и култура на храненето, и уважение към хляба. Масата обединява хората, семейството, приятелите и е много важно нещо за човека, особено за балканеца. Балканецът не може без маса… Без да смятам, че храната е най-важното нещо в живота, и без да издигам на пиедестал кулинарното изкуство – защото кулинарията е вид изкуство, – смятам, че трябва да има култура на храненето. И то като всяко нещо трябва да се прави грамотно. Един приятел твърди, че ако не знаеш да правиш любов, не бива да се захващаш – ще хванеш някоя болест; ако не знаеш как се пие – ще станеш алкохолик. Въобще за всяко нещо трябва известно познание и умение”, убеден е Сули. Любимо питие му е ракията. “Пия я по малко – хубава ракия, гроздова, със салата, а през лятото пия узо или наша мастика, но тя невинаги е добра.” Типичен балканец…
“Обичам балканския, южняшкия начин на живот. Той ми допада много повече от европейския, да не говорим за американския. Балканските народи са по-витални. За съжаление българите може би единствени затриваме традициите си, включително и кулинарните.”
Когато пътува, винаги пробва местната кухня – навсякъде открива по нещо интересно и вкусно, дори в Щатите. Там го привлякъл най-силно… печеният лук от барбекюто.
С годините почти е станал вегетарианец. И е останал верен на майчиния си пилаф, който умее да приготвя. “Човек с каквото порасне… Спомен ми е от детството, от майка ми – замирисва ми на това детство, на отколешен домашен уют.” Сули разкрива охотно и сладкодумно тайната на пилафа – “чудесна гарнитура към агнешко печено, но може да се поднесе и като самостоятелно ястие”:
Пилаф с леблебия и бадеми
В съд се слагат малко масло и олио (равни части). Добавят се 2 шепи фиде и се пържи до тъмнокафяво, почти червено – цвят да добие, хубав цвят. После се запържва 1 чаша ориз, прибавят се 3 и половина чаши вода, 1 чаша нахут или леблебия, лъжичка вегета или 1 кубче пилешки бульон. Като заври, котлонът се изключва, покрива се с капак и не се бърка, додето оризът не поеме изцяло водата. Изсипва се в съд за сервиране и се поръсва с предварително обелени, нарязани и изпържени бадеми (или шамфъстък, а може и орехи). Добавят се и малко стафиди по желание.
Съпругата му Ани, изключителна кулинарка, добавя своя екзотична рецепта:
Сармички от сини патладжани
Изпържват се нарязани на дълго 4 големи патладжана, предварително осолени и отцедени. Прави се плънка от 150 г кайма, ситно нарязана главичка кромид лук, една кафейна чашка ориз, 1 лъжичка вегета, черен и червен пипер. Вземат се порцийки, които се омесват във формата на кебапче и се завиват в патладжаните, като се започва от тясната им част. Нареждат се в тавичка. Заливат се с 3/4 буркан доматен сос, по-рядък, или миксирани белени домати. Пече се на 200 градуса около половин час, до поемане на соса.
Устата ти се напълва с вкуснотия, а очите – с цвят. Един такъв, “до тъмнокафяво, почти червено, хубав цвят”. Като езиците на огъня, като гребена на петела, като косите на жените от картините му. Художникът се е издал в рецептите, дали пък не може да се познае гастрономът, ценителят на добрата кухня по картините? “Вероятно би могло, защото в крайна сметка всеки художник рисува себе си, децата си, вътрешния си мир, а то не може и да е другояче. Едно по-драматично изкуство като видиш, разбираш, човекът е… като Йоан Левиев, той изгоря бързо-бързо. Атанас Яранов-Шаро пък носеше смъртта в душата си – тя присъства във всяка негова картина. Ако няма нож в натюрморта, ще има разпънато агне; ако няма агне, череп ще има. И почина Шаро на 40 и няколко години…”
Сули се замисля. Аз също. Мисля си, че картините му отиват все повече към светлината. Онези трепетни листенца на дървото, които преди години бяха във всичките разцветки на зеленото, сега сребреят и излъчват светлина. Но иначе и днес разказва за най-вечните неща в живота, за любовта, природата, семейството и добротата, рисува в платната си вълшебствата на своето детство и ги превръща в магия за възрастни. Магията на Сули.
0 Коментара