Наскоро гледах филм, в който главният герой описа разбирането си за дом така: Домът е там, където е сърцето, накъдето те водят чувствата. Съгласна! И ако сърцето е голямо, може да има и няколко къщи. А може изобщо емоциите да не се спират в постройки. Може да плават в морета, да бродят из гори или просто да лежат на някоя поляна. Така че – домът е усещане!
Домът е мирис. На спомени, на случващи се мечти, на бъдещи желания.
Ароматите от черния тефтер бяха сред първите съквартиранти в новия ми дом. Тефтерът с рецепти от мама. Написани за мен. Дълго време уханията от него стояха прибрани в шкафа. И въпреки това ги усещах. Започнаха да излизат едно по едно с годините. Зачестиха, когато се появиха децата. Затоплиха се котлоните, появиха се тигани, а върху тях – палачинки. Всяка една със своя история – минала и правеща се в момента.
Кухнята бе готова още преди да има легло у дома. Така и не станах добър готвач. Но миризмите от тефтера са едно от най-силните ми усещания за това, че съм си вкъщи. Всеки
аромат, прибрал в себе си спомен от детството ми.
Всяко ястие е самолет, с който летя до онова усещане, което ми дава сигурност и топлина. Ароматите са власт. Ароматите са сила. Ароматите са енергия, която може да превърне нуждата в одеяло, готово да завие измръзнали крака или пък души. Така че, домът е енергия, която закриля, затопля, успокоява и дава. Дава живот.
Домът е живот. Прекрачих прага на моя дом заедно с една китайска роза. Но докато аз мечтаех, постепенно запълвах пространството с желанията си, тя мълчеше. Няколко години не се появи нито една пъпчица, не разцъфна нито едно цветче. До едно късно лято, когато всичко стана червено. Седмица по-късно разбрах, че съм бременна. След известно време розата отново угасна. Последваха дълги три години, в които се опитвах да имам още едно дете, но то така и не идваше. До една ранна есен, когато дръвчето пак разцъфтя. И аз знаех – чудесата отново са избрали моя дом. Сега, по дървения под, тичат още едни боси крачета.
Не знам дали е случайност. Предпочитам да вярвам, че
между това цвете, дома и децата има някаква връзка.
Вероятно е и знак – знак, че домът е живот, домът е обич. Когато ги има – розите цъфтят, когато ги няма – увяхват коварно.
Затова, когато пътувам, винаги има кой да полива тази роза.
Направих първото си пътешествие зад граница в една гладна 1990-а година. Пътувахме с мама, татко и сестра ми с нашия борбен трабант. Няма нужда да казвам, че в Гърция ни гледаха като полезно изкопаемо. Обаче той издържа, не ни предаде. И понеже си бях дете, първото нещо, което ме изуми, беше уханието на банани. У нас миришеше така само по Коледа и то не всеки път (миришеше на максимум 3 кг, повече не даваха в магазините).
Помня много ясно и усещането си, когато прекрачихме отново границата, когато стъпихме на родна земя. Сякаш някакви зловещи сили на мрака бяха завладели улиците. Обаче аз се радвах. Отивах си у дома – с всичките режими на тока и водата и липсата на банани. У дома, там където
мама слага боба в гърнето и после заедно вечеряме.
Винаги съм обичала да пътувам. Имах огромен късмет покрай работата си да посетя места, за които дори не съм си мечтала. Но най-хубавата част от всичките тези пътувания си остана завръщането. Така че за мен – домът е пристан. Моето място. Там, където токът спираше често, а аз под пламъка на свещта и използвайки оставащата топлина от чугунения радиатор, прочетох някои от най-хубавите книги.
И книгите са дом. Без уханието на страниците им, къщата е студена и безцветна.
Студено е и, когато, проветрявайки душата, понякога се случва да забравя да запаля огнивото на благодарността. Към моите родители. За корените и полетите.
Сега аз съм дом. Дом за моите деца!
0 Коментара