Ако бях Късмет, щях да съм много, ама много уморен. От безкрайния танц на „тука има, тука нема”. От вечните молби за бърза печалба и последвалите проклятия, след като тя не дойде.
А сега честно, колко пъти сме си казвали: Да си имам късмета! Или: Ех, ако имах късмет! Вероятно мнозина точно това изрекохме след невероятния мач на Григор Димитров срещу Рафаел Надал на полуфинала на Откритото първенство на Австралия: „Само малко късмет му трябваше на нашето момче, за да спечели…“ Аз лично съм си го мислела стотици пъти и за един куп други мачове, състезания и прочее.
Дали късметът е виновен?
Ами не, не е. Просто единият от тенисистите направи повече точки от другия, един отбор вкара с един гол повече от друг и т.н.
Късметът не е ходещо същество, което събира желанията, избира си кого да докосне и абра-кадабра, реченото става сторено, нито пък отнася псувните, когато не си е свършил работата.
Всъщност, ние сме чудовищно добри в търсенето на виновника извън нас. И в чакането на нещо отвъд нас. Защото е по-лесно и защото липсва онази така тежаща отговорност. И понеже много бързаме – да спечелим, да обичаме, да направим пари, да натрупаме приятелства, да имаме власт, да ни признаят. И в емоциите си сме бегачи на къси разстояния.
И сме яростни, защото все нещо не ни достига.
Организаторите на игрите на щастието залагат на краткото бягство от реалността, на заблудата, че така може да осъществим мечтите си. И ние търкаме билетчета, блъскаме ротативки, броим карти, залагаме, залагаме и се надяваме…
Обаче мечтите не падат от кълбото с въртящите се топки. Да, би било адски готино „ей тоя път да уцеля проклетия джакпот”. И да подсигуря образованието на децата и да не се притеснявам, че ако се разболея, няма да има с какво да си платя. И пари поне за няколко морета ще има. А и онова парещо усещане, че си победил, спечелил. Обаче, това е бързо щастие. Толкова.
Колко от нас биха го заменили на секундата за човещина, за обич?! А за възможността това усещане на победител да дойде, след като нещо сме сътворили? Ние. Сами.
Живеем в едно голямо Ако.
Оправдаваме с него немарливостта си по отношение на собствените ни възможности. Искаме, искаме, искаме и когато не става точно така, както сме си намислили, катастрофираме и се надяваме, че следващия път късметът ще ни застигне.
В подобни ситуации, ако перефразираме Джон Ленън, животът е това, което ни се случва, докато чакаме шестица от тотото. Или четирилистната детелина… А всъщност най-сладко е, когато залагаме на себе си. Така не пропиляваме и не пропускаме. И живеем!
0 Коментара