Нали помните онова момче в центъра на Враца? Как съвестни граждани снимаха побоя над него, докато то накрая издъхна. Или по-пресния случай, в който няколко свирепи смелчаци с бухалки напердашиха семейство, защото им изсвирило с клаксон. Жената беше успяла да заснеме неравния двубой и добре, че го направи, иначе как щяхме да се дивим пред екраните си колко мутренска страна сме станали?! Факт е, че това се случи на Околовръстното шосе в София посред бял ден и нито една от десетките преминаващи коли наоколо не реагира – нито спря да помогне, нито се обади в полицията, нито натисна клаксона дори.
И на мен ми се случи нещо, макар и не толкова страшно.
Ден преди Коледа с дъщеря ми пресичахме на пешеходна пътека пред голям столичен магазин. На паркинга пред магазина беше дошла половин София (все пак от всички коледни свети тайнства българинът най-много тачи пазаруването). Точно в този момент едно Ауди полетя срещу нас право към пешеходната пътека. Ние отскочихме, а онзи продължи, без дори да намали. В яда си, че ще ни сгази и няма да спре, успях да ритна задната гума на колата. Тук вече героят се усети. Не стига, че му се мотаем пред колата, а смея и да я пипам. Ядосаният Голям Мъж излезе, наруга ме, включвайки в литературна симфония анатомията ми и преки роднини и ме удари силно по рамото и лицето. От страх и вцепенение въобще не се сетих какво да направя, камо ли да му запомня номера. Онзи се огледа свирепо и след като никой от десетките пазаруващи не посмя да се намеси,
си тръгна доволен, че ме е поставил на място
Само една жена се провикна след него, а друг смел мъж отвори 3 см от прозореца на колата си и в движение ме посъветва да се обадя на 112.
Месец по-късно вървях през парка за „Хилтън“ и видях срещу мен как едричък бабаит блъска силно едно момиче и нещо му крещи. Огледах се – минаваха и други хора, включително едрички мъже, и после отминаваха в пролетния ден. Като слънчасали. Никаква реакция. Тялото ми помнеше как скоро ме пердашиха и затова първо предпазливо се отдалечих на разстояние, после си извадих телефона в готовност и накрая започнах и аз да му викам на бияча да остави момичето на мира, щото… В това време дотича младеж със слушалка в ухото и ме успокои, че момичето е добре, а това е нещо като социален експеримент – гледат кой ще реагира на побоя.
Добре бе, помислих си аз, може ли всички случайно шляещи се наоколо едрогабаритни мъжаги да подозират, че това е скрита камера и затова да не реагират? Може би, затова не реагираха и когато мен ме удряха – викат си: тая я снимат, я виж как звучно я шамаросват, много хубаво клипче ще се получи.
Биячите, приятели, са такива не само навън.
Всъщност, навън по-рядко се осмеляват да раздават юмручно право. Но бъдете сигурни, че у дома, зад затворените врати, побоят е ежедневие. Агресията им намира отдушник вероятно в жените, децата и най-близките им. И сигурно техните съседи дърпат резетата и си викат: „Това са семейни работи“.
Според едно скорошно изследване на „Галъп Интернешънъл“ 5% от българите или приблизително 300 000 души (колкото един Пловдив) приемат, че мъжът може да удря шамар на жената, с което на практика приемат, че домашното насилие не е престъпление.
Напротив, престъпление е. А липсата на реакция освен страх издава и негласно съгласие с това насилие. Деградацията ни не идва от мутрите, а от безразличието към тях.
Прочетете какво се случва зад вратите, които собственоръчно заключвате, в темата на този брой.
0 Коментара