„Не вярвам в Бог, но Той ми липсва”. Така започва книгата на Джулиан Барнс „Няма нищо страшно”. А страшното е смъртта и този чуден английски ерудит в няколко свои книги се опитва да я отхвърли, да я опознае, да се сдобри с нея, да я усмири, да смали страховитата й сянка до нещо с човешки размери.
За мен смъртта не е толкова страшна, откакто моята 5-годишна тогава дъщеря – току-що научила за версията с прераждането – начерта план: умираме двете (безболезнено и по възможност – забавлявайки се) и много бързо се прераждаме отново в конфигурация „майка и дъщеря”, може и с разменени роли, може дори по друго време и на друго място. Важното е да сме заедно.
Животът обаче повече ме страхува. Точно в живота, а не толкова в смъртта, моят Бог би бил на мястото си и би въздал справедливост. Това ми липсва в иначе шареното битие – справедливост.
Затова измислям своя Бог. Той е в мен. Той е благ, усмихнат, добродушен и с отлично чувство за хумор, което обаче не преминава в мрачен сарказъм. Нещо като Дядо Коледа, но с маниерите на перачка и със самоиронията на лорд. Нещо като покойната ми баба.
Да, като се замисля, точно баба е този, с когото разговарям наум, когато имам дилема; нея я моля за помощ, когато ми трябва подкрепа свише; именно нея обвинявам, когато съвестта ме тормози. Тя е моето мерило за добро и зло. Тя е Богът в мен. Аз съм Бог.
Когато попитали Джоузеф Кембъл коя духовна доктрина следва, той отговорил: „Подчертавам си в книгите”. И аз като професора. Докато дойде моментът с прераждането, се старая да не ми е скучно. Защото – забравих да спомена – моят Бог е преди всичко любознателно същество. Иначе нямаше да е заслужил пиедестала, който съм му построила.
0 Коментара