Това никога не е било – 7 поколения обитават планетата в момента. И заради забързаното технологично време между тях се е образувала огромна пропаст. Тази пропаст зейна пред мен, когато 5-годишната ми дъщеря разглеждаше мои стари аналогови черно-бели снимки и съчувствено въздъхна: „Мамо, и животът ли е бил черно-бял по твое време!?“
Същото това дете, няколко години по-късно, ми изпрати електронно послание 01101001 ♥ 01110101. Означавало „Обичам те“, написано в бинарен код.
Нашите деца не просто растат в информационна епоха, техните мозъци функционират различно от нашите, свръхчувствителни са, създават различна енергия. Тяхното въображение с лекота преминава от реалното към виртуалното, те извършват няколко неща едновременно, разстоянието не е проблем, един клик ги дели от цялата човешка история, тяхната мисъл ще общува по-лесно с изкуствения интелект, отколкото с бабите им.
Казват, че за първи път в историята на човечеството знанията се предават от по-новото поколение към по-старите. Децата ни стават наши учители. И то не в онзи метафорично-поетичен смисъл, а съвсем буквално.
Но дали ние сме готови за тяхното време? Дали ще сме добри ученици, за да усвоим двоичната им система?
–
Детето
е една стотица.
Детето има
сто езика,
сто ръце,
сто мисли,
сто начина на мислене,
на игра, на говорене.
Сто – винаги сто
начина на слушане,
на удивляване, на обичане.
Сто радости
за възпяване и разбиране.
Сто свята
за откриване,
Сто свята
за измисляне,
Сто свята,
за които да се мечтае.
Детото има
сто езика
(и сто стотици още),
но му открадват деветдесет и девет.
Училището и културата
отделят главата от тялото.
Те казват на детето:
да мисли без ръце,
да прави нещата, без да използва главата си,
да слуша и да не говори,
да разбира без удоволствие,
да обича и да се удивлява
само по Великден и Коледа.
Те казват на детето:
да открие света, който вече е тук,
и от стотицата
те открадват деветдесет и девет.
Те казват на детето:
че работата и играта,
реалността и фантазията,
науката и въображението,
небето и земята,
разумът и мечтите
са неща,
които нямат нищо общо помежду си.
И така те казват на детето,
че стотицата не е тук.
А детето казва:
Няма начин. Стотицата е тук.
От Лорис Малагуци
0 Коментара