Дом

Аз съм от онова поколение, чието съзряване се случи по време на революцията. Пълнолетието ни дойде, докато бяхме по площадите, а повикът за свобода на пубертетските ни души съвпадна с общото опиянение от демокрацията. Преди да настъпи отрезвяването, жаждата за нови хоризонти закара голяма част от тези младежи по широкия бял свят. И докато ние, останалите тук, трябваше да живеем с махмурлука на следреволюционните години, половината от детските ми приятели опитаха да пуснат корени по чужди земи.

Днес много от тях имат семейства някъде другаде. В домовете им децата крещят и се смеят на друг език, но упорито си връзват мартеници и хапват баница. А бабите им старателно бършат прах от купените на старо компютри, защото скайп връзката с внуците е тяхното капризно божество.

Тези амбициозни и способни хора в разцвета на силите си посвещават своите таланти на чужди икономики, но редовно пращат част от припечеленото тук. Казват, че емигрантските парични записи са към 5% от брутния ни вътрешен продукт.

От една страна, картинката е тъжна. Точно това е липсващото поколение, което може да даде тласък на страната ни, ако концентрира енергията си тук. От друга обаче, всеки има право да потърси щастието си другаде, нали?

Прочетете историите на нашите петима емигранти. Всяка от тях е различна, но всички те са последвали сърцето си, когато са напускали родината. Опитват се да живеят, разкрачени между два свята, свързани с крехката нишка на носталгията. Те са калени в пристигания и заминавания, могат да шофират еднакво добре вляво и вдясно, приспособяват се с лекота към нови климат, нрави и валути, знаят наизуст самолетните разписания, побират живота си в ръчна чанта. Научили са, че човеците, които ги чакат тук и там, са по-ценни от всички други притежания.

Те знаят, че домът не е място, а винаги само човек.