„Што волим ове новинарке, коjе овако лако клекну“ (Как обичам журналистки, които толкова лесно клякат), каза онзи ден един сръбски министър по адрес на репортерката, приклекнала с микрофон пред него, за да не пречи на камерите, които снимаха изявлението му. Няколко часа по-късно той беше уволнен. Ако се беше случило в Германия, освен уволнен, щеше да бъде и осъден.
Сега си представете тази сцена в София. Ще последва лек кикот и толкова.
Преди година по медиите се разпространи една изключително недвусмислена снимка от преговорите за съставянето на нов български кабинет. На нея всички присъстващи първи политически
мъже са седнали удобно, а жените стоят прави до тях.
Разположението на участниците напомня сватбарска снимка от преди век. Срамно някак.
Вярвам, че един ден, ако не аз, то детето ми ще живее в държава, в която е неприемливо да „опраскаш“ някоя съдийка, да обсъждаш краката на депутатките или да „се напъваш да сложиш“ жена за президент. Вярвам, че на дъщеря ми няма да й се налага да кандидатства за работа с „актуална снимка в цял ръст“.
Ще кажете, че това едва ли е най-големият ни дерт. Аз пък ще ви кажа, че отношението към жените е белег за цивилизованост на всяка държава и се надявам, че новият закон за равни права ще промени статуквото.
У нас сексистките реплики са част от политическия пейзаж,
но те са само повърхността на скритата дискриминация към жените. Уви, в България, член на ЕС от 9 години, през XXI век, дилемата на една жена не е дали да се върне на работа или да остане вкъщи, за да си гледа децата. Проблемът е, дали изобщо ще успее да си намери работа, щом като има малки деца. Ако все пак успее да го направи, тя вероятно ще получава по-малко пари, отколкото един мъж на същата позиция, но пък ще получава повече подхвърлени коментари за бюста си. И пак в общия случай ще се прибере след работа, ще мине да вземе децата от детската градина, ще сготви, ще изчисти… А ако съпругът й измие чиниите, това ще се помни дълго със своята изключителност, защото се смята за помощ към някого, който е длъжен по условие да върши всичко.
В началото на 70-е години на миналия век
редакторките на „Жената днес“ са обиждани на „феминистки“,
защото със своите смели и хапещи материали настояват властта да облекчи живота на жените. Благодарение и на тяхната упоритост, Кодексът на труда е променен и у нас се въвежда нечуваното за света 3-годишно майчинство, считано за трудов стаж, започват да се строят детски градини, въвеждат се облекчения за самотните майки и студентските семейства. Реформата е толкова сериозна, че през следващото десетилетие страната ни има най-високият процент работещи жени в цял свят.
Заради това наследство и заради царуващото мнение, че най-добрата роля на жената е да бъде красива и да мълчи, ние продължаваме да търсим формите на дискриминация. И нека ни нарекат „феминистки“.
0 Коментара