На платото вятърът беше силен и доста студен. Само двама души от туристите, абонирани за приключението „Всяка събота на Черни връх“, бързаха пред мене. Спрях, за да снимам дъгата вляво от Голи връх, някъде валеше. Всъщност това са две дъги! За пръв път виждах нещо подобно.
Преди малкия завой внезапно започна суграшица. Е, ще обърне в сняг… Напротив, след няколко минути обърна в дъжд, проливен дъжд.
На големия завой установих, че нищо от екипировката ми не става за силен дъжд и че за час и нещо (докато стигна до върха) ще бъда абсолютно прогизнала. А горе вятърът ще е леден. Безславно подвих опашка и започнах да тичам надолу.
На спирката срещу хотел „Морени“ се озовах заедно с пристигащия автобус.
– Моля ви, пуснете ме да се стопля, цялата съм мокра! – нахлух вътре, преди шофьорът да успее да затвори вратите.
– Това не е хотел, нито е сушилня – каза безмилостно той като тръгна заплашително към мене.
– Моля ви, нямам дрехи за преобличане, цялата съм мокра и ми е студено!!
– Няма да се разправям с вас! Слизайте веднага!
Беше прав и какво право имах аз да искам нещо подобно от един непознат шофьор?? Въпреки че нямаше нищо да му коства – нито гориво, нито време, нито пари, нито интелектуална собственост. Автобусът беше общински и той нямаше да изхарчи ама никакъв ресурс, ако ме пуснеше на топло и на сухо.
Изведнъж разбрах, че е безсмислено да продължавам да настоявам. Шофьорът принадлежеше към втората част от човечеството – онази, по-голямата, която някъде беше изгубила човещината си. И в следващия миг осъзнах защо толкова непознати си бяха направили труда да споделят:
„Благодаря на екипа, че ви има!“ „Вие ми върнахте надеждата в лекарите!“ „Бъдете благословени!“
Те бяха написали това, защото бяха оценили какво нашето сдружение е направило за тях – уплашени, дори паникьосани, изтощени и отчаяни – те са потропали на вратата на малкото ни автобусче и са били посрещнати на топло, светло и сухо място, с добра дума и денонощна грижа. Получили са съвет и съчувствие.
Някои са останали в автобусчето за 2-3 седмици и когато са оздравели, са го напуснали: едни – по терлици; други – с благодарност; а трети са използвали времето, за да размислят и да осъзнаят следното:
„Това малко автобусче, наречено сдружение
„Лечение на КОВИД-19 с реконвалесцентна плазма“,
не е държавно, не е общинско, нито частно. То е обществено. То е създадено от обществото в началото на пандемията и се поддържа от обществото, за да изпълнява едни дейности, за които държавата и здравната система нямат ресурс. Аз съм част от това общество и вярвам, че автобусчето трябва да продължи да приютява всеки, който потропа на неговите врати. Но за това е нужно гориво. Без гориво автобусчето ще остане тъмно и студено. Ще престане да се движи, да прокарва нови пътища, да свързва хора и организации, да носи топлина и надежда.“
Онези, които разбират, че от всички нас зависи съдбата на малкото автобусче, са малко. И много различни: богати и бедни, образовани и не толкова. Но всички те са човеци. И това ги кара в един момент да помогнат на малкото автобусче – като го побутнат на някое нагорнище или просто налеят гориво.
Ето един начин и вие да сторите това: банкова сметка: IBAN BG04PRCB923010515392 01 – Сдружение „Лечение на КОВИД-19 с реконвалесцентна плазма“.
На този сайт https://covid19plasma.eu и в тази група https://www.facebook.com/groups/818490042020801 можете да научите всичко за нас и да получите винаги подкрепа.
Сдружение „Лечение на КОВИД-19 с реконвалесцентна плазма“ е организация в обществена полза, която беше създадена в началото на пандемията с цел прилагане на реконвалесцентна плазма при КОВИД-19. През 2021 г. сдружението направи протокол за лечение на КОВИД-19 и постковид синдром за домашни условия. На горещия телефон 0898 780 380 можете да получите 24/7 информация и съвети за домашно лечение, профилактика и възстановяване.
0 Коментара