В очакване на сборника с разкази от Соня Тодорова, който предстои да излезе догодина, подгряваме публиката с едно постапокалиптично „парче“. Надяваме се, вече да сте обядвали.
Въпреки че вече изтичаше ноември, времето бе прекрасно. Слънцето искреше ослепително в тъмносиньото небе, не се усещаше и полъх от вятър, над долината се стелеше фин воал от сивкава пара. Когато някъде към единайсет преди обед стигнаха до големия град в ниското и паркираха пред разточителния търговски комплекс при гарата, вече можеше да се излезе и без яке. Купиха си малки бутилки вода и леки пакетирани закуски, а когато напуснаха прохладното хале на супермаркета, навън ставаше дори за къс ръкав. Качиха се в колата и потеглиха, наложи се да включат и климатика,
толкова беше топло
Навигаторът ги изведе на околовръстния път без да минават през самия град, където по това време сигурно вече се струпваше обедното задръстване. Завъртяха се на кръговото и поеха нагоре, към планините. Движението беше рехаво, напредваха бързо. Скоро оставиха долината с нейната белезникава мараня под себе си и небето засия над тях още по-синьо, още по-прозрачно. Малко преди пътят да ги изведе от гората се наложи за известно време да спрат: на моста над ждрелото на отдавна пресъхналата планинска река подменяха асфалта и пропускаха автомобилния поток само в една посока. За щастие това не ги забави особено.
Когато двайсетина минути по-късно излязоха на открито, около тях се ширнаха плътните, наситено зелени ливади по билото. Планината се разливаше пред очите им, изпъстрените с малки селца и спретнати отделни къщи хълмове весело се разбягваха в далечината, където тъмното зелено се превръщаше в синьо, а накрая избледняваше съвсем.
– Колко е хубаво! – възкликна тя, за секунда вдигнала ръце от волана във възхитата си, а двамата ѝ спътници се усмихнаха. Скрити зад черните стъкла на
очилата с UV-защита,
очите им танцуваха из безбрежната, изкряща красота на планинския пейзаж.
Още десетина минути по шосето, сред проблясващите на слънцето лъскави поляни и позлатените, трептящи кръпки на гората, и те стигнаха до селото с непроизносимото име. Паркираха в центъра.
– Добре дошли в Хгмъбъргиш! – тържествено обяви тя, когато изгаси мотора, и тримата се засмяха.
Когато отвориха вратите и излязоха, свежият режещ въздух изпълни несвикналите им градски тела. Слънцето светеше все така ярко и дори тук горе хората се разхождаха без якета и пуловери. Тримата екскурзианти решиха да хапнат нещо малко в единствения ресторант на селото и без да се бавят излишно да тръгнат по специалния маршрут, докато е още слънчево. Ресторантът имаше тераса, която по това време обикновено вече не работеше. В този разкошен ден обаче, по изключение сервираха и навън.
Гледката от терасата беше фантастична, стига само човек да се абстрахираше от
колите, които минаваха по шосето
под нея. И тук, както на много други места, междуселищният път пресичаше селото точно в центъра и минаваше през кръглия паркинг, с църквата от едната страна и кметството и ресторанта от другата. Сервираха им голямо плато с местни сирена и различни видове кашкавал, гарнирано със свежа пролена салата, кръгчета лук и люти чушки от буркан. Сирената имаха силен и пикантен вкус, а ароматът им донякъде напомняше на особената, малко дразнеща миризма, която се носеше в изкрящия под слънцето въздух. Изядоха сиренето набързо, взеха си раниците и тръгнаха надолу покрай шосето. Един след друг по тесния асфалтов тротоар, те се оглеждаха за табелката, маркираща отбивката за маршрута. От двете им страни се ширеха тъмнозелените, лъскави ливади, покрити с дебела трева. Макар всички те да бяха разграничени с тънки електрически огради, по ливадите не се виждаха никакви крави, което се видя малко необичайно на тримата градски туристи. За сметка на това, източникът на особената миризма, която тук се беше засилила много, скоро се разкри. Пърпорейки леко, неголям трактор кръстосваше ливадата в прецизен гъст растер. Тракторът теглеше цистерна, от която без прекъсване изригваше плътен и висок фонтан, заливащ зеления килим на тревата с
лъскави, полутечни лайна
Всъщност, тракторът не беше сам. Във всеки голям правоъгълник, ограден от бяла електрическа панделка, пърпореше по един и теглеше зад себе си бълваща лайнян фонтан цистерна. За щастие отбивката, която скоро се появи от ляво на шосето, след няколко метра ги вкара в гората – там миризмата се усещаше значително по-слабо. Освен това маршрутът беше интересен. Добре обезопасена дървена пътека с парапети следваше малък карстов водопад надолу по склона. Към маршрута имаше и интерактивни табели с дигитален код, разказващи и показващи интересни факти, свързани с геологията и карстообразуването в региона. В дъното на склона, където водопадът се вливаше в тясна рекичка, пътеката ги изведе до малка, огряна от слънцето площадка. Седнаха на нея да починат и да си хапнат от закуските. Докато двамата ѝ спътници гледаха краткия филм за скалните лястовици, който бяха свалили на таблета при последната табелка, тя се зарови в интернет. Беше ѝ интересно да разбере
защо фермерите торяха така интензивно
именно сега, точно преди началото на зимата. Това ѝ се струваше нелогично.
Оказа се, че мероприятието служи не толкова за наторяване, колкото за отърваване от огромните количества кравешки лайна, които нямаше как да бъдат обработени или изхвърлени по друг начин. За горене не ставаха, тъй като бяха твърде течни. Заради еднообразната си храна, кравите на практика страдаха от перманентно разтройство, а пък селяните нямаха алтернативни начини да се отърват от него. Така че го изливаха върху ливадите. Особено активно това се правеше преди влошаване на времето, тъй като снегът и дъждът помагаха за по-бързото попиване на лайната в почвата. А тревата, засилена и всъщност изродена от изобилната тор, растеше като луда, тлъста и зелена, от март до ноември. Растейки, тя задушаваше по-деликатните ливадни растения и те изчезваха. Ето защо поляните напомняха на дебел зелен мокет, а кравите не се хранеха пълноценно и дрискаха непрекъснато. С което кръгът се затваряше.
Тя сподели прочетеното със своите спътници, но те бяха твърде впечатлени от филма за скалните лястовици и не ѝ обърнаха особено внимание. Малко по-късно тръгнаха пак. Маршрутът ги изведе обратно нагоре и ги изкара в противоположния край на селото. Тракторите още сновяха, а някои от ливадите край пътя вече бяха заприличали на
кафеникави блата
Тримата вървяха покрай шосето, един зад друг, стиснали носовете си с пръсти. Амонячната смрад проникваше навсякъде, през пръстите, през дрехите, замайваше главата и предизвикваше гадене. Малко преди да стигнат до паркинга, видяха просторен магазин на местни сирена и мляко. Вътре имаше опашка, а кашкавалът се режеше с нещо като електрическа гилотина от огромни пити, големи колкото дъното на петролен варел. Тя пожела да си купи нещо, а спътниците ѝ я последваха в магазина, най-вече за да си починат от миризмата вън. В магазина обаче не миришеше много по-различно, въпреки картинката с щастлива крава върху шарена, уханна поляна на витрината. С две думи, кашкавалът също миришеше на лайна.
Когато стигнаха до паркинга, се беше вече стъмнило. Един след друг по шосето се точеха автомобили, рейсове и камиони, като безкрайна огърлица от фарове в сумрака. Нощта се спускаше над планината, търкулваше се надолу в долината, покриваше шосето, магистралата, града, гарата, после следващия град, и другия до него… Фосфорно облещена, от север изгря луната. Затисната под мътното, отровено небе, разграбена и унизена, проскубана и цялата в рани, залята с пластмаса и оваляна в бетон, изгризана, трепереща, издъхваща и давеща се в мегатонове лайна, Земята тихо се подготвяше за удар.
0 Коментара