Страхлива си! – нареждаше с години един глас в главата ми. – Неизвестното те плаши, промените те тревожат, боиш се твърде от своите неумения и от рисковете, свързани с тях.
Зависима си от чуждото одобрение! – додаваше друг. – Несъвършена си. Виновна си. Затова заслужаваш наказанието си – ще бъдеш отхвърлена и изоставена!
Ето в това се състои „комплексът”: ДВЕ или повече неизживяни травми от детството, които се свързват, говорят си, „хранят се” взаимно и те карат да се държиш ирационално – напук на цялата логика и волята ти.
Моят комплекс е класика – майка ми е мнителна и плашлива, и от утробата още ме закърми с тревожности и фобии. А може би за това е „виновен” оня прастар, два-милиона-годишен човек, който живее във всички нас и за когото говори Юнг. С него се срещаме в сънищата си – нощ след нощ, година след година. Обикновено наричаме инстинкт този посланик на колективното несъзнавано. И аз – точно като Бела от „Красавицата и Звяра” – се нуждаех от много дълго време, за да свикна със страховитото чудовище, да му се доверя и дори да го заобичам накрая. Не е лесно да прогледнеш за красотата на опасното, на първичното и дивото. Още по-трудно е да го прегърнеш и да заживееш с него като едно.
Фобията, която ми лепна като заразна болест майка ми, е от котки, най-вече от козината им. Откак се помня, нося този ирационален, необясним ужас. Дълги години го разнищвам и лекувам, много неща разбрах и преодолях с времето, но все още не съм го „отработила” напълно. Чувствам котешката природа много близка до моята собствена – това са автономни, хищни, свободни и трудно поддаващи се на дресировка същества. Според Юнг котката е един от архетипите на „анимата”, тоест на женското начало.
И какво излиза значи, че изпитвам фобия от себе си, от жената в себе си?! Точно както има хора, алергични към самите себе си (тази е обикновено причината за т.нар. алергии с неясен произход – открива се със специално изследване чрез инжектиране на собствена плазма).
Накрая преборих, струва ми се, мъчителния комплекс от детството и младостта си с методите на хомеопатията: подобно се лекува с подобно, отровата, приета доброволно в малки дози, помага, вместо да убива. Суетата конфронтирах с крайно излагане на показ, страха от неизвестното – с хазартно поемане на всякакви възможни рискове. Забраних си да бъда предпазлива и да се опитвам да контролирам всичко (без да съм импулсивна до саморазрушителност, разбира се). Открих и кои качества могат да ми бъдат съюзници: върховната концентрация и хладнокръвието – и започнах целенасочено да ги развивам.
Но да не си помислите, че съм се оттървала. Днес имам нов комплекс, а гласовете в главата ми се надговарят: „Това ли искаше? Сигурна ли си, че не живееш чужд живот? Наистина ли следваш своите потребности и сбъдваш същинските си желания?” Когато вътре в мен стане много шумно, се сещам за Юнг: „Нормалността – казвал той – не е показател за висок дух: да си нормален е идеалната цел на неудачника”.
0 Коментара