Копнеж по живота

Сигурно е от хормоните, но когато пролетта превземе дърветата и поляните, завзема и нас и пълни главите ни с напъпили мисли за размножаване. И това не зависи от възрастта. Всъщност, с възрастта желанието само се увеличава. Вероятно защото другата мисъл, която упорито се загнездва в главите ни, нашепва, че всяка следваща пролет само ни приближава към старостта и – в крайна сметка – към смъртта. А да си представим пролетта без нас, е просто немислимо, нали?

Много сме изобретателни, когато трябва да надцакаме времето, да му покажем, че бърка. Че точно ние въобще не възнамеряваме да остаряваме, благодарим за офертата, елате пак след 30 години. Трябва спешно да направим нещо, което да ни отдалечи от неизбежното. Нещо по-съществено от маска за подхранване на косата. Да правим любов. Или поне секс. Или дори секс за една нощ. Щом ни искат, значи сме живи. Но и това не стига. Трябва нещо по-мащабно, с което да уплашим Танатос. Трябва още живот. Нов живот. Едно малко бебе, което да ни възторгне, възлюби и успокои.

Разбира се, всички предимства на майчинството са на страната на по-младите. Кръвта и клетките им са създадени, за да могат лесно да се превърнат в следващо поколение.

Тези от нас обаче, които на 40 пожелават пак да дадат живот, те съчетават копнежа със знанието за смисъла. Те, уважаеми критикари на късното родителство, знаят, че всяка милувка, която дарят и получат, е сърцевината на душата им, безсмъртната. Затова я ценят.

Нека имат много пролети!