Този април загубих баща си. Видях смъртта да идва и да го взима, усетих как изстива тялото му. Не е ли това най-далечното възможно разстояние между хора, които се обичат? Вече не споделяме този свят, физическия. Но има други светове, в които продължаваме да сме заедно – на спомените, на стиховете, на мислите…
„Човек цял живот говори с някого, без той да е при него. Какво сме един за друг освен мисли? Мисли за някого в твойта глава, мисли за теб в нечия глава”, каза ми по скайпа Калин Терзийски – беше си терапевтичен разговор от разстояние, нека не забравяме, че той освен поет и писател, е и психиатър. А от накъсаните му думи за утеха се нареди неусетно стих (не съм го питала дали мога да го публикувам):
Човек е Робинзон.
Когато сяда на пустинната си маса,
слага не само един прибор
и яде възпитано,
защото никога не е сам.
Преди него на помощ ми дойде друг поет, отдавна покойник. Докато гледах с болка и любов покрусената си майка, си спомних онова стихотворение на Александър Геров:
Нашите майки седемдесетгодишни
са вече малки момиченца.
Те се разхождат сред цъфнали вишни
И къткат пиюкащи пиленца.
Гледа ги слънцето с обич и страх,
милва ги и им се радва.
И предпазливо надвесва над тях
своята огнена брадва.
Не се ли образуват най-големите разстояния в нас самите, когато не говорим навреме за важните неща с любимите си хора? И колко лесно е да запълним тия пукнатини, стига просто да сме живи. С думи и близост – дори и да ни делят хиляди километри разстояния.
А още по-преди това Бинка Пеева, един от авторите по темата за любовните разстояния в този брой, ми прати по и-мейла едно „изпаднало” стихотворение, посветено на далечен любим. Заръча ми да му намеря място. Мястото му е тук:
Пустинен вятър в главата ми
моля те
приготви любимия си пуловер
донеси ми го
да го облека от летището
ще го стопля и съживя
после ще го разхождам
на голо
из смълчаната къща
и не, няма да ти го връщам
мога да ти го дам
назаем
когато си тръгна
понеже ще е задълго
като предпазна жилетка го слагай
какво, че няма да знаем
ти ли ме чувстваш вътре
или аз тебе чувствам
и дали не е едно и също…
Този брой всъщност е затова, че когато има любов, разстояния няма. Ще го разберете още, ако прочете романа „Любов” на турската писателка Елиф Шафак – както и историята от и за нея на стр. 84.
0 Коментара