Това е последният ми текст като главен редактор на “Жената днес” и въпреки че решението да спра да редактирам това велико 67-годишно списание, си е изцяло мое, не мога да скрия, че сега, докато пиша, ми е малко тъжно. Като носталгия по Родина е някак.
Преди 9 години, когато ме поканиха да поема ръководството на ”Жената днес” (и на цялата издателска група, която стои зад него), нямах представа – признавам си – с какво се захващам. Днес познавам материята (и бизнеса) като петте си пръста и това е една от причините да пожелая да продължа живота си другояче.
Пътят към израстването минава през отказването, през доброволното отказване – ако някой беше ми го казал преди 25, 15 или дори 5 години, със сигурност нямаше да го разбера. Ако има избор, търсещият човек, струва ми се, не бива да остава прекалено дълго на едно място в един и същ статус (точно както е добре да не сменя траекториите и обкръжението си шеметно бързо). Едно от най-сложните неща в изкуството да живееш качествено е т.нар. тайминг – въпрос на тънък усет е да уцелиш как и в кой момент да пристигнеш, колко дълго да останеш и кога точно да си тръгнеш.
Е, мисля, че моето време за тръгване дойде. Но “Жената днес” продължава да е моето списание. Не само защото оставам един от неговите издатели, но и защото сърцето ми остава в него. Хората, които ще продължат да го правят (с моето активно сътрудничество), са не просто колегите, селектирани от мен през годините, в чийто талант, опит и професионализъм се кълна. Те са и моите най-стари и важни приятели – истински бойни другари, с които сме водили всякакви битки, а в окопите сме си бърсали една друга сълзите.
“Жената днес” е това, което е, и благодарение на елитния си авторски кръг. Изключително високото качество, свобода и проникновение на авторските четива по страниците ни е онова, с което се гордеем – то винаги е било и ще продължи да бъде запазена марка на списанието. Но заедно с Ана Клисарска, която ще поеме щафетата като главен редактор от следващия брой, в “Жената днес” ще се влее, сигурна съм, нова енергия, нов почерк и нова кръв. Тоест предстои положителна трансформация – хем приемственост, хем обновление.
Последната година беше повратна за мен, истинско време разделно. Точно преди година – миналия април, изпратих в Отвъдното баща си – но Смъртта (и той самият) ми дадоха достатъчно време да се подготвя, смиря и да приема раздялата. Когато минеш през най-трудното, другите раздели изглеждат направо лесни – и аз ги направих, пълна с хубави очаквания за бъдещето и без жал по миналото.
Постепенно, лекувайки се от загубата на татко, усетих силата и особената красота на трансформацията. Усетих и собствената си сила, свобода и безстрашие. Убедих се, че човек не бива да се бои от края, защото той винаги обещава промяна и ново начало. А промените са онези, които движат света и пречат на бистрата вода да се превърне в блато.
Преди година, когато писах за сборника “Проект “Смърт” – за уроците, на които ме научи умиращият ми баща – не подозирах, че само след месеци ще проектирам собствените си малки смърти. Вижте този текст.
Прочетете и за страховете, с които се борим – аз и нашите автори в този брой. Битката срещу страха, срещу помитащите ме на моменти пристъпи на страх, беше най-голямата ми битка със себе си досега. Днес мога да кажа: спечелих я. Не че вече от нищо не се страхувам. Но знам как да общувам с моя страх. С него сме равни.
0 Коментара