Вярвам в прераждането, откакто Гал Сасон (кабалист, астролог и автор на издателство „Кибеа”) ми направи преди 2 години личен хороскоп. Почувствах се като на лекар – беше толкова прагматичен и убедителен, никакви излишни драматургии, само софтуер, сухи числа и сащисващо точна диагноза накрая. Оттогава си мисля, че в мен живее една много препатила брачно жена, която в този живот си е взела отпуск от съпрузи и деца. Това съвсем не значи, че знам какво ще се случи по пътя ми нататък, а само обяснява станалото дотук.
По-рано се питах
защо съм съвършено апатична към класическата мечта на жената – да се види в бяла рокля,
да разтръби на света, че вече е институционално и доживотно свързана с любимия човек. Сватбените празненства не ме привличат – смятам ги за необоснован харч. Не откривам смисъл в ритуалите и клетвите за обвързване пред десетки и стотици чужди очи. Това не значи, че искам да наложа виждането си някому – всеки е свободен да сбъдва мечтите си и да прави каквото му е на сърце.
Но тъй като темата в този брой – „за” и „против” брака – си дойде заедно с авторите, ще трябва и аз да се определя. Подчертавам: тук няма да обсъждаме семейството, а именно брака, оня акт, с който държавата ти слага етикет и чрез който поемаш куп задължения – не само към партньора си, но и пред същата тая държава – за всички следствия от сключения делови съюз: деца, имоти, дългове… Ето защо
напълно приемам брака като бизнес споразумение,
като сделка за управление на същите тия следствия, но не и като романтично-сантиментален или драматично-фаталистичен жест на вричане (обричане?) доживот на един-единствен човек. Защото, както казва Елизабет Гилбърт в „Кажи Да!” (Committed, изд. Прозорец), „човешките сърца дават много обещания, ала човешките намерения могат да се променят”.
И така, не съм войнстващ противник на брака, но в моя собствен живот той ми се струва излишен и само някаква много основателна, чисто рационална причина, може да ми промени мнението. Бракът ми прилича на подвързия – той е нещо, без което спокойно мога. Вероятно подвързията би защитила донякъде една книга, вероятно дори би я украсила (на мен по-скоро ми пречи), но по никакъв начин не е в състояние да осмисли съдържанието й.
От „Кажи Да!”, където Елизабет Гилбърт прави дисекция на брака, научих за две брачни практики – едната в Европа, другата в Китай – които наистина заслужават внимание. От Гилбърт – фактите, от вас – осмислянето им:
След 13 век съдилищата из цяла Европа прегръщат законовата идея за coverture, тоест схващането, че съществуването на жената като отделен гражданин престава в момента на омъжването й. Така съпругата на практика бива „покривана” от своя съпруг и вече няма свои граждански права, нито може да притежава лична собственост.
„Самото съществуване на жената се прекратява по време на брака”,
пише през 19 век (забележете!) британският съдия лорд Уилям Блекстоун. Ето как при бракосъчетанието се получава призрачно и почти вуду „удвояване” на мъжа, а жена му напълно се изпарява още приживе.
В Китай пък дефиницията за брак в миналото включвала и свещен съюз между жива жена и мъртвец. Подобно обединение се нарича „призрачен брак”. През 19.век (забележете!) в района на Шанхай учудващо голям брой жени работели като търговки на коприна и някои от тях много преуспявали. В опит да се сдобият с още по-голяма икономическа независимост те си уреждали призрачни бракове, вместо да си вземат живи съпрузи. За една амбициозна млада бизнесдама нямало по-добър път към самостоятелността от бракосъчетанието с уважаван труп. То й осигурявало социалния статус на брака без нито едно от ограниченията и неудобствата на действителното съпружество…
Е, какво ще кажете?!
0 Коментара