Наскоро си разчиствах чекмеджето на бюрото и попаднах на няколко писма от татко, писани преди 10-ина години с треперещия му паркинсонов почерк. Баща ми го няма вече втора година и писмата му, които някога набързо прехвърлих, а после ядосано намачках и заврях далече от очите ми, сега ми се сториха като обаждане от Горе.
Няма да ви занимавам с подробности. С две думи: аз невинаги съм била дъщерята мечта. Вършила съм глупости с живота си, които повече нараняваха родителите ми, отколкото самата мен. Избирах неподходящи хора, вземах прибързани решения, вярвах на празни приказки и загърбвах себе си, за да проправя пътеки на други. Нещата от живота, нали знаете.
А татко имаше планове за мен. Накрая големите му надежди се стопиха заедно със самия него до елементарна родителска загриженост. И понеже аз с младежка надменност отказвах всякакви съвети и дори не желаех да споделям преживелиците си, защото глупашки смятах, че така ще го предпазя, татко започна да ми пише писма. Беше отчаян опит да стигне до мен.
Даваше ми ги накрая на срещите ни, за да не направя някоя сцена. Явно съм била трудно поносимо и избухливо същество. Вкъщи ги отварях, прелиствах и забутвах по шкафове и чекмеджета, за да не се ядосвам. А всъщност, за да не събуждам съвестта си. Защото татко беше прав. Те, татковците, обикновено са прави. Просто ние твърде късно го разбираме.
И така (патетиката се коригира с дидактика): отговаряйте на писмата приживе и навреме, за да не плачете после.
0 Коментара