По онзи път…

Когато учех в гимнази ята, страшно же­лаех да завър­ша колкото се може по-бър­зо. За да стана независи­ма. Да обърна гръб на ми­лионите забрани, които пълнеха живота ми. Каз­вах си, че никога няма да нося дрехи в синьо и чер­но. Ще пусна косата си толкова дълга, колкото желая. И няма да я спли­там и връзвам. Ще я оцве­тявам както си искам. Ще се гримирам и сутрин, и обед, и вечер. Ще скъсявам полата си през всички сезони. Ще излизам с прия­тели и ще прекарвам вре­мето си както ми харесва. И ще слушам музиката, която обичам.

След училище ходехме в „Монте Карло“. Хвърлях­ме чантите си накуп вър­ху пейките. Сядахме в кръг и палехме цигари. Говорехме си за всичко. Зна­ехме, че отвсякъде ни деб­нат очите на възрастните. Не само с укор – със заплаха. Знаех­ме, че ни приписват какви ли не грехове. Обвиняват ни в безнравственост, в разпуснатост, в разглезеност. Наричат ни невъз­питани, невъздържани, нахални. Защото искахме свободата си.

А ние крояхме планове.

Мечтаехме да пътуваме. Да стигнем някъде далеч – там, където няма строга дисциплина, унизителен родителски и учителски контрол. Замисляхме отмъщения: ще изгорим дневника, ше се разбунту­ваме. И когато извикат родителите ни, ща кажем в очите на всички какво мислим за тях. Защото никой не ни харесваше. Чувствахме се неразбрани, пренебрегнати, несправедливо набедени. А бяхме вече личности. Имахме нужда да се доказваме. Кой както може – с китари, с рецитали, с любов. И с приятелството, на което държахме. Когато се събирахме да праз­нуваме, носехме магнетофон и страшно се радвахме, ако някой е на­мерил добър запис на „Бийтълс“. Слушахме ненаситно, тихичко си при­пявахме. Танцувахме. От­пивахме от тайно внесена бутилка. Пушехме на бал­кона.

И все си мислехме, че това е нашият бунт. Сре­щу училището, което ни караше да зубрим и само по изключение – да мис­лим. Срещу родителите, които се интересуваха от оценките ни, а не от мне­нието ни. Срещу общест­веността, която зорко бдеше да растем нравст­вено чисти, а пред очите ни търпеливо понасяше лъжата. И се възползваше от нея.

Сега зная, че сме били нормални млади хора. С много мечти, с много на­дежди и илюзии. В топли­те вечери на „Монте Кар­ло“ откривахме първите несъгласия, спорехме раз­палено, карахме се и си прощавахме, разделяхме се и се събирахме отново. Растяхме.

Никой от възрастните не одобряваше тези часо­ве на свобода. Все ни уп­рекваха, че бързаме да опитаме от забранения плод. Казваха ни, че сме прекалено критични и все още нямаме право на ка­тегорични оценки. Защо­то ни липсвал житейски опит.

А ние не искахме да мълчим.

Отвръщаха ни с педагогически съвети, с намалено поведение, с ма­тура. Ние бягахме от час, пътувахме на стоп, опъ­вахме струните на кита­рите…

И така – няколко годи­ни.

После заговорихме за заветната диплома. Зат­ворихме са по къщите да учим за кандидатстудентски изпити. Първите успехи и провали просто ни разделиха. Багерите раз­рушиха „Монте Карло“. Заличиха островчето на мечтите ни. Изведнъж се видяхме прилично облече­ни, вчесани, почти делови. Ходехме на лекции, взе­махме изпити и крачка по крачка утъпквахме пътя на своите родители. Вървяхме към важни житейс­ки цели – професия, слу­жебно положение, семейство. „Лудите глави“ останаха в спомените, далече назад. На мястото на „Монте Карло“ издиг­наха Дворец на културата – луксозен, масивен, рес­пектиращ. Трудно беше, когато се срещахме, да си говорим за неспокойните вечери на миналото, за безумните спорове, за он­зи чист протест, който бавно изтля. Трудно беше да си признаем, че зад добре ушитите костюми се е настанило примире­нието. Много бързо при­ехме правилата, срещу които се бунтувахме. Много лесно предадохме свободата си, която бях­ме готови да защитаваме до гроб. Не успяхме да опазим душите си от компромисите, които да­ват сигурност, които създават положение и подхранват амбициите. Избрахме по-лесния начин да живеем – като другите. Мънички и жалки се оказа­ха мечтите ни.

Огромни и нелепи – илюзиите ни.

Затворихме очи за лицемерието, което ни вбеся­ваше, за ударите под поя­са, за малките и големи лъжи, за интригите и кариеризма. Наведохме глави – послушни, страх­ливи и слаби. Дай боже от време на време да се чув­стваме засрамени. Само че няма как да се върнем в онези мигове на “Монте Карло“, в началото, когато всички носехме надеждата, че ще останем верни на откраднатата свобода, на „Бийтълс“ и на себе си. Така сигурни бяхме, че можем да бъдем различни.

Сега децата ни носят дънките, за които мечта­ехме. Рисуват по себе си неразбираеми символи. Слушат музика, която ни изпълва с напрежение Ог­леждат се в нас и срещат раздразнението ни. Обръщат ни гръб, усети­ли неразбиране, неодобре­ние и несъгласие. Отиват си по

онзи път, който ние твърде рано изоставих­ме

Зная, че най-напред ще заговорим за тревогите си. Ще се оплачем, че не намираме общ език, че се разминаваме ден след ден. Познато, нали? Зная, че ще сме искрени, кога­то разголваме страхове­те си. Грабежи, побоища, насилие – всичко това е около нас. Присмех, обви­нения, закани – също. Как­во става, питаме се. Как­во ще излезе от това?

Всеки ден минавам през градинката пред „Кристал“. Понякога се сблъсквам с развеселени млади хора. Виждам в ръ­цете им бутилки бира и вино. Срещам погледите им – необичайно разми­ти, плуващи. Дали това е от наркотици, изтръп­вам в предположения. Да­ли е от безделие? Или от отчаяние? Не смея да за­дам въпросите си. Аз съм от другата страна – при тези, които влачат гри­жите си и препускат през деня по часов график.

Една привечер спрях по средата на алеята. В мал­ката падина, при белите камъни, гореше огън. Около него бяха насядали десетина-петнайсет момчета и момичета. Беше хладно и те грееха на пламъка протегнати­те си ръце. Някой дрън­каше на китара. Другите просто го слушаха. От­къснати и забравени от света. Сгушени в прия­телския кръг… Хората ги отминаваха, без да ги за­белязват. И слава богу. Те бяха доволни – никой не им пречеше.

Това са нашите деца. Избягали от шума на съ­битията. От яростта, с която се изправяме един срещу друг. От злобата, която вадим на показ. От самочувствието ни, зад което крием обърканост, слабост, безверие… За­виждах им. Те имат пра­во да бягат от света, който им предлагаме. Имат право да го осъж­дат и мразят. Съдят и нас, Не им харесваме и няма за какво да ни ува­жават.

Най-страшната при­съда е безразличието им.

Нашите деца… Разт­реперани ги чакаме в къс­ните нощни часове. По­беляват косите ни от тревоги и притеснения. Нали ги обичаме? Заради тази ли обич обаче иска­ме от тях да приличат на нас? Да мислят като нас, да преценяват като нас, да вървят по нашия път? Страшно е, че знаем кол­ко малко можем да им да­дем. Ние имаме участта да стоим голи пред тях. Какво си правил вчера, какво си говорил, в какво си вярвал? А какъв си днес? В кой момент си бил искрен? Какво е това разкаяние? Какво е това невинност?

Страхувам се, че сме изправени пред онази стена, която някога се опитвахме да разрушим. Събаряхме камъните, ко­ито ни задушаваха, а след това сами ги поставихме на място. Сега надничаме през пролуките, кършим пръсти и хленчим. От другата страна са деца­та ни, затворени в само­тата си, прегърнали сво­ите мечти и надежди. Чужди за нашите вопли. Защото пропуснахме ми­га на откровението. Опи­тахме се да скрием от тях предателството си. Надявахме се, че ще го погребем тайно и незнай­но. Нищо подобно. Само прекършихме крехкото доверие, привързаност­та и очакването.

Зад стената, при на­шите деца, е чисто. Все още. Те може би чуват стъпките ни, усещат погледите ни, знаят за страховете ни. Но пред­почитат да стоим дале­че. И ако наистина им мислим доброто – нека ги оставим на мира. Господ да ги пази! Дано имат повече съпротивителни си­ли. Дано слушат себе си.

Кой знае, може пък да разберем някой ден къде води онзи път, по който и ние някога бяхме тръг­нали…