Винаги съм бягала от предразсъдъците и лесните етикети, но не съм и подозирала, че тъкмо турски сериал ще ме сложи на мястото и ще ми натрие носа за пореден път да бъда по-внимателна в оценките си за неща, които не съм изпробвала “на гърба си”.
И аз бях от ония, които коментираха с насмешка “рейтинговото чудо” на турските сериали у нас. Дълго време разните Айшета и Хасани, през които преминавах мимоходом на екрана, ме изпълваха с досада и се чудех кога най-после ще се свърши с тоя феномен на масовия вкус и ще изгрее нещо, което и аз да споделя.
Кимах енергично с глава, докато приятели и познати (все прозападни пуристи) сравняват фамилните тв саги, произведени в южната ни съседка, с продукцията на печалния попфолк пейзаж у нас. Съгласявах се, че това масово ориенталско залитане на нацията ни е част от доминиращата тукашна чалга-култура.
Не е справедливо, казвам ви. Ако мислите обратното, значи просто не сте гледали нито една цяла серия от “Забранения плод” (той май свърши, така че – жалко – дори не мога да му направя реклама сега, но не е и това целта.) Защото една вечер в праймтайма по коледните празници случайно се загледах по-задълго в телевизора и блаженото ми самомнение за “високия ми вкус” отиде на кино.
Синджир марка, от Капалъ чарши. Така се започна с главоломното ми пропадане в собствените ми очи – започнах да отклонявам покани за срещи и социални ангажименти, които съвпадаха с времето на излъчване на филма. Изгледах прилежно в интернет излъчените вече серии отпреди. Нещо повече – взех да гледам в захлас и разни епизоди напред, най-вече любовните сцени (включително в един момент и на турски, когато не ги намирах на български или английски – само и само да заситя невротичния глад, че пропускам или ще пропусна нещо).
Междувременно започнах да изграждам мрежа от съучастници – подобни на мен излезли от нелегалност, опозорени рецидивисти, които също се оказа, че гледат “забранения филм” (някои от тях, като Пепа Витанова, съм привлякла за автори в този брой). И за да бъде падението ми пълно, видях доста месеци по-рано тъжната развръзка на финала (а аз никога, ама никога не правя така.)
Дълго забавлявах приятелския си кръг с разказа, че бързам да се прибера вечерта в осем, за да си хвана турската серия. Някои продължават да не вярват на ушите си за това мое сериално престъпление въпреки пълните ми, собственоръчно подписани самопризнания. В свое оправдание мога да изтъкна, че историята на “Забранения плод” е разказана завидно увлекателно, ритъмът на повествованието е майсторски, кастингът е перфектен, а актьорите са рядко органични и изключително красиви. Просто всичко в сериала е радост за окото – и мъжете, и жените, и декорите. А това, за моя изненада, се оказва страшно важно за възприемането и пристрастяването към един сериал. (Въздъхнах с облекчение, когато една хиперизвестна наша актриса, истинска гранд-дама на бг киното ни, ми каза същото: “Ама колко красиви мъже и жени има там, а?!)”.
И така, темата в този брой е посветена на сериалите (споко, не само на турските, пък и не всички автори са пристрастени като мен). Избрахме я, защото сериалът е типично женски атрибут – като червилото, бижутата или обувките на висок ток. Едва отскоро и мъжете откриха тази забава – но само онези, които все пак са на “ти” с женската част от себе си. Това е нормално, защото мъжете по принцип виждат света като под лунна светлина, която очертава контурите на всеки предмет, но не и подробностите, както твърди американската писателка Ребека Уест. Затова пък жените не само забелязват подробностите, ами и потъват в тях (което, уви, често им пречи да действат.)
Ами това е – жените и сериалите, явно ще си принадлежим до гроб. Приятно гледане!
0 Коментара