От няколко дни е истински студено. Време е за зимни якета и дебели ръкавици. Време е и за любимата шапка-зебра, която намерих преди три години на един щанд в Халите. Ръчно плетена, с очи, стърчащи розови ушета и рошава черно-бяла грива, зебрата толкова ми хареса, че я купих на секундата. Беше видимо голяма за детето, но нямаше друга. Една единствена, специална и чудесна шапка-зебра. Самото дете също я хареса страхотно и веднага поиска да я носи, нищо че му падаше над очите. Носи я цяла зима, а после и следващата, когато вече му беше по мярка. И ето че вчера сутринта тържествено я извадихме за трети път, с известно притеснение. Обаче ура, още му става, макар и лекичко поумаляла. И първокласникът се запъти с подскоци към училището, а зебрата подскачаше с него.
Когато малко по-късно излязох от къщи, срещнах целия клас на път към парка. Детето – без шапка. Помислих, че е забравил да я сложи и му подвикнах през улицата. „В чантата е, ще си я сложа”, отговори и продължи нататък. Да, но когато следобед отидох да го прибера от двора на забавачката,
той отново беше гологлав в студа
Тръгнахме, скарах му се и той си я сложи, забравил бил, „обаче вкарах седем гола!!!”. А вечерта, след като детето беше заспало, татко му влезе в ролята на таен емисар. Синът ни споделил под секрет, че съучениците му се смяли и подигравали за зебрата, та ако е възможно на училище да ходи с друга шапка. Само да поясня – шапката-зебра в никакъв случай не е грозна, нелепа или кой-знае колко предизвикателна. Просто е необичайна и различна. И детето ни не е аутсайдер в класа, напротив – по-скоро е от тарторите. Не и със зебра на главата обаче.
Колко тъжно място е свят, в който шестгодишни се подиграват на друго шестгодишно за това, че носи весела шапка с животно? Нямам предвид самото подиграване – при децата това е неизбежно, просто още не са свикнали да го прикриват. Друго ме притеснява –
кога, ако не на шест, човек може да се позабавлява с шапка-зебра с грива и уши,
която толкова харесва? Още по-тъжно е, че ако върху шапката беше отпечатан герой от известен анимационен филм, примерно един от онези жълти грозници с тяло като антибиотично хапче и огромни глупави очи, никой нямаше да се смее. Жълтият кръглоок изрод е окей, понеже филмовата индустрия, телевизорът и щандовете за детски играчки казват така. Зебрата обаче не е. Зебрата е просто зебра, най-вероятно изплетена от някоя сръчна софийска баба. За зебрата няма комикс. Нея не я дават в киното, не я отпечатват на чаши, тениски, тетрадки, моливи, долни гащи и какво ли не още. Зебрата е просто смешна. И топли. А жълтият изрод е индустрия. Той е обществено приемлив и разпознаваем, за него никой не ти се подиграва, напротив –
белег е на статут и принадлежност
Ето това е силата на медиите в едно общество, до голяма степен базирано на конформност. Няма нужда да мислиш, няма нужда да си различен, няма нужда сам да търсиш красота, истина или забавление. Медиите ще ти ги дадат, заедно със съответните придружаващи продукти. Те за това са там. Медиите не са сдружения с идеална цел, концентрирана в обективното представяне на информация. Те се хранят от реклама – както на продукти, така и на идеи. За да съществуват, медиите имат нужда от публика, на която да представят тази реклама. А публика освен че се ухажва, се и отглежда, нека не забравяме това.
Всъщност аз нямах предвид да пиша за шапки, те са просто предтекст. Това, което в действителност искам да кажа, се получава, когато на мястото на „шапка-зебра” се поставят понятия като „смирение и съчувствие”, „стремеж към обективна истина”, „хуманизъм” и
„надежда за по-справедлив и приятен за обитаване свят”
Докато „шапка с грозен, но много известен анимационен герой” може да се замени с „агресивни медийни продукти, които по същество представляват полуграмотни субекти с нечленоразделна реч, фалшиви лозунги и престъпно минало и настояще”. И както изглежда, коя от двете шапки ще нахлупим тази зима ще се реши от доминиращото обществено мнение, направлявано от невидимата, но желязна ръка на медиите. Звучи клаустрофобично. И все пак, човек винаги може да изгледа няколко предавания, да прочете пет-шест статии, да послуша радио, а после да изключи всичко и да се вгледа за малко във и около себе си. Да си спомни какво действително харесва, в какво вярва и кое го прави щастлив. Да се опита да прецени какви са реалните проблеми и опасности, с които се сблъсква всеки ден. И да се замисли, дали наистина би оставил някого в картонена лодка насред морето. Аз например, не бих. И – за протокола – пиша тази статия с шапка-зебра на главата.
0 Коментара