(…Аз съм малка, мъничка, седя си в кухнята на баба, дядо ми разказва приказка и всички хапваме халва от онези грозни тенекиени кутии. А най-голямата ми грижа е дали тримата братя ще се справят с ламята…
…Дъщеря ми ми каза онзи ден, че иска да ме гушне, за да ме помирише. Миришела съм хубаво, на работа…)
Пиша в google „щастие”, излизат над 1 милион резултата. Чета няколко от тях. Не откривам дефиниция на щастието, която да е моята. Освен това чета, че грузинците се чувстват по-щастливи от германците, за което няма никакво икономическо обяснение. Но пък по радиото са пуснали една песен: „Вечный покой сердце вряд ли обрадует/ Вечный покой для седых пирамид/ А для звезды, что сорвалась и падает/ Есть только миг, ослепителный миг.” Която песничка ме кара да се чувствам много добре, жива. Може би дори щастлива. И разбирам, че щастието не може да се измери. Може само да се почувства. При отворени в очакване сетива.
Когато бях дете, бях сигурна, че животът ми ще стане песен, когато порасна. Пораснах и реших, че отлагам пълното си щастие за времето, когато завърша. Всъщност не, докато си намеря жилище. И когато започна хубава работа. И когато дойде Принцът. А през цялото време бях абсолютно сигурна, че
ако успея да отслабна с десетина килограма, щастието само ще ме намери
и ще ме пожелае. След това замених фикс-идеята с отслабването с друга – да имам дете. То се роди, но точно тогава бях твърде заета с колики, пюрета и обриви, за да имам време да бъда щастлива. И разбира се, никога не ми достигаха парите, за да си купя блаженството. Точно както на Шура Балаганов все не му достигаха едни 100 рубли, за да постигне щастието. Оказа се, че след успехите идва само умора, я тя въобще не се припокрива с моето понятие за щастие.
Съвсем наскоро (моля, простете наивитета ми и оценете искреността ми) се сетих, че всъщност не остава кой знае колко време от живота ми, което да заделя за въпросното щастие. Особено ако продължавам да измествам целите си и да го отлагам заедно с тях. А от друга страна, си спомних страшно много моменти, когато съм била щастлива и въобще не съм си давала сметка за това. Защото, ако тръгнеш и сметка да даваш, щастието вземе, че се изпари набързо. То е свенливо, не обича да е център на вниманието. Не подлежи на никакво планиране, мамка му. Не можеш
да си го вземеш като гаранционна карта заедно с новата пералня.
Изпарява се, преди да си успял да му се насладиш. Чак по-късно, когато нещо не е наред, когато животът те изненадва с някаква стръмнина проклета, се сещаш колко глупаво си проспал най-хубавото: младостта, годините, мига, приятелите, лекотата и безгрижието, кикота… Както казваше шантавият Джон Ленън: животът е това, което се случва, докато кроиш планове за него.
Жените, които помолихме да ни разкажат за щастието, са го разбрали преди мен: щастието е в това, че докато очакваш пика, можеш да се насладиш на простите ежедневни неща. Чудесата се случват понякога и без да се напъваш, но плънката на всекидневието си зависи само от теб. Дали ще се спогодиш със самия себе си. За да разбереш, както учи Лао Дзъ, че целта е нищо, пътят е всичко, всяка стъпка е победа.
0 Коментара