Уроци

Разхождам се из интернет с надежда, че погледът ми ще попадне на нещо, което ще развърти ръждясалите бурми в съзнанието ми и те ще родят най-сетне перфектната редакторска колонка. После се сещам, че перфектността не ми отива. Отегчителна е. Ето това научи вашият скромен слуга от уроците по Пътя.

Помните ли онзи чуден филм „Грозната истина”? Там Катрин Хейгъл (красива и напомпана с възвишеност) си беше направила списък с 10 ли бяха, 100 ли качества, които Г-н Идеален трябва да притежава, за да спечели сърцето й. Е, намери тя най-сетне въпросния неврохирург, който слушаше Брамс, изпращаше й цветя, обичаше котките и имаше телосложение на Тарзан и… се влюби в грубия, непохватен, и циничен Джерард Бътлър. Просто беше пропуснала да добави в списъка много важната и според мен заслужаваща първо място точка: „Любов към живота”.

Аз урока по жизнелюбие го получих от татко, малко преди да почине. Едва ходеше и мозъкът му отказваше, но един прекрасен ден избяга от къщи, където болестта му го беше превърнала в затворник. Намерих го на ескалаторите в НДК. Возеше се нагоре-надолу и се забавляваше от сърце, както само едно дете може.

Тогава много му се карах. И докато се карах, а после – докато го тъпчех с лекарства и още по-нататък – когато сбърчвах нос от изцапаното му бельо, въобще не ми хрумна да му кажа, че го обичам. Мислех, че се подразбира.

Ами не, не се подразбира. Сега ми е мъчно. Сега вече знам – „Обичам те!”, „Извинявай!” и „Благодаря!” се казват при всеки удобен повод. Защото друг може да нямате. Особено ако става дума за единствения човек, който харесва цялата ви неперфектна натура. Което си е втори урок.

Но това с уроците е ужасно интимна работа. Всеки сам си ги учи. Иначе рискуваме да станем поучителни, а както казва Вонегът – съветът е просто форма на носталгия. Ето, че намерих нещо ценно в интернет .

Оставям ви да се наслаждавате на Николета Лозанова, семейството й и италианската красота на цялата фотосесия. Те изглеждат погалени от съдбата.

Апропо, относно съдбата, един много интересен човек – героят на рубриката ни „Мъжът днес” Григор Бояджиев, ми каза, че не иска да вярва в предопределената съдба. Предпочита да вярва в човещинката.