Петранка почина миналия месец. Млада жена, крехка като птиче, израснала в сиропиталище. Като дете е осиновена и после разсиновена. Върната е в държавния дом без един бъбрек. Защо, как… Държавата не пита. После и вторият бъбрек на Петранка се уврежда, махат го и него и оттогава тя е на хемодиализа. Когато навършва 18, същата тази държава я отпраща от дома по живо, по здраво, с инвалидна пенсия, която не достига дори за храна. Държавата, безгранично щедра в своето милосърдие, освен инвалидна пенсия, отпуска на Петранка мизерно общинско жилище. И я оставя сама да се оправя както може. Петранка се оправя, благодарение на приятелите си, не на държавата. Те дори започват да събират пари за трансплантация в чужбина.
Един ден Петранка се разболява тежко. Коремна операция, белодробна емболия… Когато си без бъбреци, болестите непрекъснато ти дишат във врата. Обаче, докато Петранка е в безсъзнание, не щеш ли, клиничната пътека свършва и от болницата тръгват да я изписват. Как точно се изписва човек в критично състояние – дори не искам да знам. Приятелите разказват за ужаса в очите й, когато разбира, че я подканят да си ходи. И тя си отива. Не от болницата, а от света. Отива при своя Бог, когото нарича „Татко“.
В деня, в който Петранка почина, същата тази държава гласува мораториум върху иновативните лекарства и нови медицински дейности, с което отразя парите за тежко болните за една година напред.
Християнско е да се покаеш и да получиш прошка. Обаче аз не съм добър християнин. Или пък не усещам покаяние. Но този случай ми яде душата и никаква прошка не откривам в нея, само гняв. Дано Петранка е успяла да прости.
А вие простете, че ви заминавам с тъжни истории преди Коледа. По-веселите ще откриете в броя, написани от нашите прекрасни автори.
0 Коментара