Този път – вместо editorial – едно стихотворение от Ерика Джонг. Ще го намерите на страниците на най-откровения й роман – “Страх от петдесетте” (изд. ”Библиотека 48”, София, 2002). Не се сещам за по-точна и обезоръжаваща прелюдия към основната ни тема в този брой на “Жената днес” – за нашите баби, за съдбите им, за уроците им, за мъдростта и силата им.
Опитвам се да си представя как е изглеждал бабиният живот в сравнение с моя. Да видя собствения си живот през очите на баба. Джонг ми помага: “Баба вярва, че хлябът на мъдростта за една жена е нейното мълчание за истините, които знае. Опасно е (така е научена) да се парадира с това, което знаеш. Умната жена просто се усмихва и запазва мълчание. Моят проблем е, че по този начин не мога да пиша.”
ДОСТАТЪЧНО ЖЕНА
Защото бабините часове
бяха печене на ябълкови кейкове
и бърсане на прах,
и шевове, и подгъви,
неизбежно разнищени…
Аз почти не мога да завъдя дом…
макар наистина да обичам дома,
ех, де да имах един чист дом.
Защото майчините мигове
бяха засмукани от рева
на прахосмукачката,
защото тя танцуваше със сешоара
и късаше косите си в очакване да го поправят…
Аз се отказах от моята пералня
и си живея в прашната къща,
макар че наистина желая чистите домове,
както всеки друг от вас.
Аз съм достатъчно жена,
за да обичам да меся хляб
толкова, колкото и усещането на
клавишите на пишещата ми машина
под моите пръсти –
пружиниращи, пружиниращи.
И мириса на чистото пране,
и къкрещата супа
почти толкова са ми скъпи,
колкото дъхът на книгите и мастилото.
Желала бих да нямам избор,
желала бих да мога да бъда две жени.
Желала бих денят да бъде по-дълъг.
Но дните ми са къси.
Така че пиша,
докато прахът изцяло ме затрупва.
Седя пред пишещата машина
и спомням си за баба
и за всички мои майки,
и за времето, което са изгубили,
предпочели да обичат домовете,
отколкото самите себе си…
А онзи мъж, когото аз обичам,
в момента чисти кухнята,
мърморейки си поносимо,
защото знае,
че след всички тези векове
това за него е по-лесно,
отколкото за мен.
0 Коментара