C колкото по-зрели мъже си има работа една жена, толкова повече рискува да опознае феномена на „бившата”. В един дълъг мъжки любовен живот има място за много бивши – всяка е оставила неизличими следи от ласки и нокти в (под)съзнанието му.
Не е лесно да се говори за бившата – предизвиках няколко приятелки за този разговор и само две от шест се подписаха с имената си. Не се подвеждайте обаче – в този брой главна героиня е
не „неговата бивша”, а „моята бивша”.
Защото това са си отделни отношения, между жени, напълно равноправни. В тях любимият често остава някак необяснимо встрани – като ловен трофей, плячка, тотем, патрон, арбитър… В този задочен двубой (или многобой) актуалната жена често дори не е срещала бившата. Но живее със сянката й. Раздирана между страха от неизвестното и ужаса от откритието, прави опити да си я представи (нея и техния общ живот) – сглобява парче по парче мозайката, събира улики, души, преследва, проследява. Като хрътка, като Шерлок Холмс в пола, като следовател. Цената е висока: унижения, ревност, автопрезрение, ирационална паника.
Когато бях много млада, стремежът да разбера какви са били жените преди мен ме превръщаше в нощна пеперуда, литнала неудържимо към пламъка. Предпочитах болката от познанието пред упойката на мъглата. Съдбата ми прати обаче суров учител в лицето на една от „моите бивши” (не най-важната, но най-упоритата – онази, която изместих). Тя нахлуваше непрекъснато в пространството ми, дебнеше в засада, обстрелваше, подмамваше. Беше по-опитната и лидираше в играта на нерви. Смяташе, че лесно ще ме прогони. Но не позна и, струва ми се, от един момент нататък престана да се интересува от мъжа, който някога беше неин. Вече съществувахме само аз и тя – две самки, вкопчени в ината си да издържат. Накрая тя си тръгна, аз останах. Изтормозена, но благодарна, че бях открила хищника в себе си – калила бях волята си, познала бях настървението от битката и вкуса на кръвта. Но бях разбрала също, че повече не искам да водя подобни битки.
Така с годините намерих по-добрия подход – дистанцията. Наблюдавам отдалеч своите „бивши”, получавам понякога откъслечни сведения за тях, но се движим по паралелни магистрали. Не изпитвам нито войнственост, нито нездраво желание за сприятеляване. Макар че, честно казано, ми стана приятно, когато най-главната „моя бивша” след дълги години въоръжен неутралитет ми прати поздрави по него. Харесвала предаването ми. Аз пък харесвам жилетката, която някога му е оплела – винаги се увивам в нея, когато ми е студено вкъщи.
0 Коментара