Темата в броя ми хрумна не покрай „Голямото четене“, а докато гледах филм за автора на „Питър Пан“ – Сър Джеймс Матю Бари. Имам много приятелки, които се кълнат в „Пипи Дългото чорапче“ – да, това е вероятно първият феминистки манифест за момиченцата, които стават после еманципирани жени. Пипи живее сама, има цяла торба със жълтици, позитивна е, авантюристка и е най-силното момиченце в света.
Но докато гледах „Never Land“, се замислих, че ако у всяка от нас живее по някоя Пипи, то у всеки мъж е скрит Питър Пан – момченцето, което избягва от къщи, защото не иска да порасне. И Пипи не иска да „поресне“ – помните ли как се кахъреше в края на книгата, докато с Томи и Аника гълтаха хапчетата „Смалидон“.
Е, запитах се, защо и Питьр Пан, и Пипи –
тия умалени Адам и Ева от приказките, не искат да пораснат?
Бързият отговор е лесен по Фройд. Затиска ги Едипов комплекс.
Приказките са разказани публично сънища – всеки техен автор се самолекува пред очите на целия свят. Точно както народите се „авто-терапевтират“ с митовете си. Архетипите са сенките на нашето лично или колективно подсъзнание – докато ги отричаме или не им обръщаме внимание, безмилостно ще ни разболяват. Лекарството е да ги извадим на светло, да ги изследваме, да ги „обговаряме“, да се свързваме с тях. Инфантилният автор на „Питър Пан“ Сър Бари е бил с тежка обсесия към майка си – изпитвал пред нея чувство за вина заради ранната кончина на своя брат, когото тя обожавала, борел се всячески за вниманието й. В резултат – бил импотентен. Луис Карол, авторът на „Алиса в Страната на чудесата“, е бил педофил. Оскар Уайлд, написал изключителни приказки като „Славеят и розата“, е бил хомосексуален и пратен за разврат в затвора. Примери – бол.
Нашите авторки също се подлагат на психотерапия, разкривайки литературните герои на детството си.
С кого са се идентифицирали? Какви са станали днес?
Аз, например, също се сетих първо за Пипи. Но после установих, че не, Пипи не съм аз. Прекалено е силова за мен, твърде екстравагантна. Аз съм по-подмолна. Много повече приличам на Точица. Помните ли хитрушата от „Антон и Точица“ на Ерих Кестнер? Тя е глезана, фантазьорка, актриса (или лъжла?), но и добър приятел. Най-важното за нея е да й е интересно – все едно дали ще се вози в баровската лимузина на баща си или ще продава кибрит на улицата заедно с подлата си гувернантка. Знае две и двеста, всякак се забавлява. Умее да печели – и пари, и закрилници, но заедно с това е милостива.
Обича да подрежда чуждите животи, а за своя честичко премълчава. Пълна е с тайни. Прощават й. И Точица като Пипи от нищо не се бои, но е по-социална и любознателна – далеч не смята, че знае всичко за света и няма нищо против да ходи на училище.
А когато гледа цирк, отлично знае, че това е цирк – не прави калабалък на арената. Изобщо, по-грамотна е и в буквалния, и в преносния смисъл. Знае какво е точка и къде се слага, нищо, че понякога се прави, че не познава граматиката. А грамотност в наши дни е равно на зрялост.
0 Коментара