Бракът като психотерапия

Навярно мнозина биха приели за ексцентрично твърдението, че бракът може да има своеобразен терапевтичен ефект за семейните партньори. Или поне за единия от двамата. Ако се замислим обаче за душевния и емоционален опит, с който влизаме в новото си семейство -— опит съвсем не безболезнен и сияен, бихме се съгласили с това. Другояче казано, ние не можем без определени очаквания от човека до нас. Че ще проумее следите от миналото и дори… ще ги заличи със своята любов.

Човекът матрьошка

Бракът за него е поредно изпитание на качествата му.

На пръв поглед е весел, нормален, общителен. Умее да владее нервите си, любознателен е към заобикалящия го свят: не спада към категорията несретник. По-късно или по-рано обаче започват да го обземат предчувствия за неизбежен неуспех, загубва усещането за смисъла на живота. Това поражда неговото отчаяние, защото дълбоко в себе си винаги е притежавал тази нагласа — да мисли повече за провалите си, отколкото за успеха. Открива различни доказателства за това, че не му върви. Все по-малко намира достатъчно мотиви да вярва в силите си. Предчувствията му се доказват от конкретни неща: пренебрежение на колегите, доловена ирония у близките, грубост на минувачите, която друг път би подминал. Всичко това затвърждава убедеността му, че е несъстоятелна личност, че греши.

Когато го питат какво му е, свива се дълбоко в себе си. Случва се да спомене някаква формална причина за своето състояние — колкото да се отърве от въпросите. Ако се отпусне, разказва нещо неясно. Уж това е причината, ала зад нея самият той открива още купища други, които му е трудно да осмисли. Още по-тежко му е да разкрие душата си. Образно състоянието му може да се оприличи на куклата матрьошка. Проблемите му с него и околния свят започват да се множат непредсказуемо, колкото повече се опитва да ги изважда и коментира.

Изпитва често странни импулси да записва чудатите си мисли. Пред бъбренето вкъщи предпочита да скита по улицата, оглушал за околната глъчка. Копнежът му по някого, с когото без стеснение да говори за себе си, нараства. Не и със семейния партньор обаче. Откровено казано, точно с него усеща задълбочаване на конфликтите.

С особена наслада си доказва, че никога не са си разменяли ключа — този към душата. Най-важният повод, за да съжителстваш с някого.

Това го поставя в ситуация на задълбочаваща се неадекватност. Превръща се в обвинител на другия, без сам да съзнава, че е обременил до невъзможност съвместния живот. Заел е позицията на неразбран, затваряйки доброволно пътищата към себе си. Между другото човекът до него наистина в повечето случаи не го разбира. Не поради душевна нечувствителност — просто типът „матрьошка“ затруднява общуването. Навсякъде, особено в брака, той заделя за себе си ролята на „болен“. Така принуждава другия да играе здравия и да се приспособява към него, което е все по-трудно.

Щом установи, че околните не ги е грижа за него, изоставя се напълно на своите ужаси. С все по-голяма страст се самонаблюдава, нищо не го утешава. Загубата на диалог с партньора го довежда до състоянието на една нескончаема вътрешна реч. Има кошмари, от които не може да се избави. Една крачка, и ще потъне сякаш в психическия си ад.

„Синините по сърцето“

Всъщност човекът матрьошка се е подлъгал. В първите години на брака си, когато чувствата са били свежи, раждали са се децата, правел е първите си професионални стъпки, той е вярвал, че е силен. Никой не е можел да предугади кога именно у него ще зейнат онези пролуки в „Аз“-а му, когато старите страхове, синините по сърцето ще изпълзят навън, нагоре, към всекидневното му поведение. За да го променят до неузнаваемост.

Което и става. Така започва кризата с него самия. С другия…

Учените наричат подсъзнанието „килер за мъки и печали“.

Там, в този тайник човешки, времето е напластявало не само хубави неща, но и горчиви преживявания, емоционални рани. Не само полетите и успехите, но и паденията. Падения, които подхлъзват по-уязвимата личност в пропастта на загубеното доверие във възможностите й. Човекът без вяра е несравним враг за себе си — жизнеността му излинява, защото няма положителни емоции, които да я подхранват. Все повече настъпва чувството на несигурност, задълбочава се съмнението, че може да се справи и с най-елементарната житейска трудност.

Нали състоянието му е кризисно, почти е изключено да намери разбирателство тъкмо в семейството си. На всичко отгоре все по-откровено му показват, че проблемите на душата са глезотии, когато става дума да се купи мляко или да се пусне прахосмукачката. Да се беседва с децата. И така нататък. Питат го „как си“, като му дават да разбере, че нали затова сме зрели хора, за да не ровичкаме до кървене комплексите си.

Битовата страна на брака допълнително го смазва. „Чуването“ на виковете на неговото вътрешно същество практически се заглушава от звуците на телевизора, на детското бъбрене, от приятелските компании, където сериозните проблеми са предпочетени вместо изповеди за душата. Проблемите за парите. За служебните ядове.

Ако до нас е човек от този психологически тип, той непременно ще се чувства все повече като пеперуда, която в един миг непременно ще изгори на тлеещия огън на равнодушието. Тогава той ще се скрие завинаги в себе си. в своя килер. Оттам ще ни наблюдава, мъчително любувайки се на собствените си мъки. Почти е сигурен, че никой не го харесва. Главната причина за това убеждение е, че той самият не се приема…

Маската – изход

Психолозите често казват, че ако нещо особено провокира различни драми на душата, това са събитията, случили се през детството. Това е само един от възможните отговори, естествено. Но понеже се опитваме да проумеем човека матрьошка, бихме могли да допуснем, че зад днешната му зряла устойчивост се крие едно… уплашено дете. Той още не може да забрави нещо, което се е оказало непоправимо. когато е бил малък. Един властен баща или амбициозна майка например.

Родители, които с любовен педагогически произвол са мачкали детската психика като глина, за да сътворят бъдещия човек по образ, който са избрали те.

Детето не е отговаряло на стремежите им, възрастните не са скривали разочарованията си от него. Обожавало е баща си, за да съзнава все по-горчиво, че никога няма да го стигне. Завинаги е останало съзнанието, че е разочаровало онези, които най-много обича, защото е с посредствени способности. Плакало е през нощите заради собственото си безволие да отговори на родителските очаквания. И по-късно в отношенията си със света вечно ще го гризе съмнението, че имитира качества, каквито всъщност няма.

Не го напуска нито за миг чувството за срам — животът го е предопределил за нещо дребно, незначително. Заема чуждо място. Очаква порицание, неодобрение, критика. Нищо, че вече е възрастен. Очакването го уморява. Иначе е надянал маска: нека му вярват, че е здрава, целева, можеща. личност.

Ако от детството започва всичко, то това означава, че всички ние имаме повече или по-малко неовладени детски страхове, ужаси, комплекси. Само че… някои успяват да се справят с тях. Човекът матрьошка психически е по-малко подготвен и предоставя на другите ролята на здрави, които трябва да се грижат за него.

Другите — това сме ние.

На нас бракът ни възлага задачата да търсим непрестанно ключа, за да разчетем тайнописите на неговата душа.

Не че сме различни. Просто не разсъждаваме и не чувстваме като него. Психограмата му е вписала сложните движения на неговото сърце, чието щастие до голяма степен зависи от нас. Достатъчно е да изострим слуха си към това сърце, за да го чуем…

Бракът kaто възможност за „психотерапия“ е теза, която всеки доказва или опровергава за себе си. Този целебен ефект върху партньора ни е особено осъществим, когато децата ни са поотраснали. Вече можем да посветим повече вниманието си върху онзи, с когото сме се свързали. Не е нужно да му повтаряме, че го разбираме — можем просто да показваме, че му вярваме. Защото има сили. Дори за всекидневните неща, с които само той би могъл да се справи. Да снемаме нежно маската му, защото точно пред нас тя не е нужна. И защото поне пред някого той трябва да бъде това, което е, без да се опасява от последствията. Така бихме му дали съкровената гаранция, че е необходим, можещ и незаменим човек.

Разбира се, тази гаранция се дава цял живот…

Но сторим ли го, ще докажем и на себе си смисъла на семейството като несравнима среда и защита срещу човешкия страх и самота.