Да помолиш за помощ

Да се науча да моля за помощ беше едно от най-трудните неща в живота ми (все още имам моменти, в които се улавям как предпочитам да свърша нещо сама, вместо да помоля.)

Вярването „трябва да съм силен“ или „мога да се справя сам“ идва от детството и е защитен механизъм. В даден момент от живота си, вероятно още преди годинка, когато сме били много малки и уязвими, сме преживели отхвърляне от нашата майка, което е било болезнено за нас. В резултат на това се затваряме емоционално и загубваме доверие в света и в това, че другите ще се погрижат за нас.

Как се справяме с болката –

като блокираме тази част от нас, която се протяга към другите, защото тялото ни пази спомена за отхвърлянето. Потискаме нашата уязвимост. И няма нищо погрешно в това. Било е най-правилното движение, което да ни предпази от емоционална болка, с която не сме имали ресурса да се справим. Както казва д-р Габор Мате, станали сме „силни“, защото в даден момент от живота си сме били безсилни. И това е нашата фалшива личност, която ни отдалечава от същността ни. В същността си ние се нуждаем от другите.

Механизъм, който започва като отговор на болезнена ситуация, се пренася в зрелия ни живот, ограничавайки ни в капацитета ни за действие – това е една от характеристиките на травмата.

Преди да започна терапия, когато имах нужда от нещо, обикновено го поставях като изискване – „направи еди-какво си“, „ти трябва“, „длъжен си“. Тук дори не говоря за това как го формулирах вербално, а какво се случваше в мен чисто енергийно – бях с идеята, че другият е длъжен да откликне на моята потребност, и ако това не се случеше (а то обикновено не се случваше, защото изискването поражда съпротива), се фрустрирах и ставах още по-изискваща. Другият ми тип реакция беше „мога да се справя сама“ и изобщо не търсех помощ.

Наблюдавам често тези два типа реакции и в хората около мен.

В даден момент от живота си осъзнах,

че никой не ми дължи нищо, но ако кажа „моля те“ или „имам нужда от“

и вътрешно приема, че другият има право да откаже, уязвимостта ми активира тази част в него, която е готова да откликва и да дава. Ако получа отказ, все още преживявам онова бодване в сърцето, което свързвам със страха от отхвърляне, но знам, че това е спомен от друго време, когато съм била много малка и оцеляването ми е зависело от това да се погрижат за мен. Зрялото ми Аз знае, че дори и човекът, към когото съм се обърнала за помощ, да не откликне, вероятно има друг, когото мога да помоля. Или в крайна сметка да се доверя, че не е правилният момент да получа точно това.

Преди няколко седмици имах ситуация със съседа ми, който при ремонт беше блокирал улицата и нямаше как да премина, а бързах. Ядосах се. Част от този гняв беше справедлив, защото ми причинява неудобство, но част от него идваше от детското ми вярване „Аз не съм важна“, „Не ме зачитат“. Казах на съседа, че е било редно да ме предупреди и ми дължи извинение. Неговите защити се вдигнаха и влязохме в спор, но за мен изненадващата развръзка беше, че докато се опитвах да прескоча въпросния камион, който беше блокирал пътя, той ми подаде ръка. Нещо в мен омекна. Приех помощта му. Свързах се с копнежа на вътрешното си дете да се погрижат за нея и изпитах тъга.

Две седмици по-късно съседът ми написа съобщение, че предстои да блокира пътя отново и ми се извини за неудобството.