Докато зяпаме фейсбук, се разсейваме от чувствата си

Поех интервюто с психоаналитика Стивън Грос в последния момент. Между много задачи и ангажименти. Имах една нощ за книгата му „Осъзнат живот“ и няма да скрия, че бях притеснена. Разказаните истории с пациентите му обаче са така увлекателни и вълнуващи, че трвожността ми бързо отстъпи мястото на тиха тъга и усещане, че сме свързани. Че всички понякога се счупваме отвътре и търсим някой, който да може да ни залепи. Плаках на някои истории – за пациентите на д-р Грос и за себе си.

Философката Симон Вейл описва как двама затворници в съседни килии с течение на времето се научават да разговарят един с друг, като потропват по стената. „Стената е онова, което ги разделя, но в същото време е и единственото им средство за комуникация – пише тя. – Всяка раздяла е връзка.“ „Осъзнат живот” е книга за тази стена.

Стивън Грос владее изкуството на ефективното слушане. Прозренията в тази книга са плод на 25 години психотерапевтична практика и над 50 000 часа, прекарани в съпреживяване и пресътворяване на личната история на пациентите му. Заглавието  остава 3 месеца в челната петица на „Сънди Таймс”. Няколко месеца по-късно излиза в САЩ и Канада и веднага оглавява класацията за най-продавани заглавия на „Ню Йорк Таймс”.

Стивън Грос е висок, сладкодумен и невероятно умен джентълмен, с когото беше удоволствие да разговарям.

В началото на книгата пише, че тя е за комуникацията, разбирането, говоренето. Накрая е споменaта и тишината. Живеем в много шумен свят. Как можем да намерим вътрешната си тишина?

Това е много добър въпрос всъщност! Психотерапията е доста изненадваща днес. Хората идват да ме видят и за един час всички телефони са изключени. Звънецът на вратата не звъни. Един час с човек, който те слуша. Наистина доста нетрадиционно за днешното време. Живеем с постоянни разсейвания. Сред хората, които идват при мен, има такива, които са на около 20 или 30 години. Те са израснали в големи семейства и се оказва, че нямат спомен да са били насаме със своите бащи и майки, без наоколо да има включен телевизор или телефон. Нямат спомен за някой, който просто да седи тихо до тях и да слуша с внимание. Да обръща внимание на самите тях. Когато в кабинета ми създаваме това пространство на спокойствие, те започват да споделят това, което чувстват, за което мечтаят. Светът, в който живеем, е свят на разсейването. Някои хора всъщност се плашат от тишините си. Страхуват се, че в тишината ще се натъжат и депресират. Ще им липсва някой. Затова гледайки фейсбук, инстаграм, имейл, съобщения, те се разсейват от чувствата.

Така е. Понякога, когато пътувам в градския транспорт, гледам хората. Те са забили поглед в своите телефони или таблети. И знаете ли какво? На екраните им няма нищо.

Да, така е! Кученца и котенца! И задължително какво са обядвали.

Та тишината не е ли малко неловка понякога?

Преди 20-30 години се запознавахме с хората, просто седейки до тях. Заговаряйки ги. Или когато видим книгата, която някой чете, отиваме и го заговаряме. Това не се случва вече. Дори и в различни социални групи,  когато приятели излизат заедно, отново го има втренчването в екраните. Забелязвам, че когато в компания с приятели двама или трима водят разговор, другите не се чувстват виновни да ровят в телефоните си. Ако двама души водят разговор, останалите напълно комфортно проверят имейлите си или съобщенията във фейсбук. Това е разсейване от общия разговор. От комуникацията.

Аз все още вярвам, че и днес можем да се влюбваме по старомодния начин. Просто с кръстосване на поглед.

Това се случва много рядко! Днес хората не виждат. Нямат способността да виждат живота. Всеки разполага със своята камера и всички разглеждат живота през обектива. Постоянно се снима, но не се гледа. Не се вижда в дълбочина. Това също е тъжно…

Не смятате ли, че това ни прави много самотни по някакъв начин?

Хората са самотни. Имам пациенти, които намират това за непоносимо. Това поведение е пристрастяващо. Плашим се, когато има твърде много самота в нас. Страхуваме се от чувствата, които могат да изплуват, ако оставим телефоните си. Ще ни липсва някой. Човек, когото обичаме или сме загубили. Това е практика да не чувстваме. Просто масова безчувственост.

А има ли начин, по който можем да комуникираме със самотата си? Да живеем с нея в хармония. Сякаш е наш приятел.

Според мен има разлика между това човек да бъде сам и да бъде самотен. За мен е важно, когато човек е сам, дори и да мисли, че е сам- самичък на земята, да усеща, че е обичан. Че е в ума на онези, които го обичат. Но ако постоянно сме разсеяни, трудно можем да помислим за онези, които ни обичат. Понякога детето си играе, а майката готви. То има своя собствен свят, но знае, че майката е там и го обича. Дори и като възрастни трябва да знаем, че има някой, който ни обича и е загрижен за нас. За жалост има много хора, които не познават това чувство. Те са изолирани и дори не подозират, че може да има някой, който ги обича.

Всеки ден разговаряте с толкова много хора за техните различни проблеми. Има ли обаче универсален проблем? Най-големият ни враг?

Хората всъщност са много, много различни. Всеки е уникален. Мисля, че моята книга е за трудностите, които изпитваме, когато се променяме. Например имах пациент, който каза, че иска да се промени, но не и ако това значи да се променя наистина. Разбирате. Забавно е, но е и вярно. Много хора искат промяна в живота си, но не и ако това ще ги направи различни от това, което са били до момента.

У нас има доста хора, които не харесват живота си, партньора си, работата си и това ги изпълва с омраза… Какво бихте казали на такъв човек?

Ако имаме работа, която не харесваме, ще е трудно да сме щастливи. Ако имаме работа, която не харесваме, но и не получаваме похвали, че я вършим, би било още по-трудно. Депресията не е нещо, което се случва внезапно. Воденето на незадоволителен живот води до депресия. Ако училището никога не разпознае конкретния интерес на едно дете, то ще бъде отчаяно. Ако училището никога не го похвали, то ще се депресира. Всички ние имаме нуждата да усещаме, че това, което правим, има някаква стойност. Е, има и хора, които получават цялото внимание, но все пак са депресирани. Понякога хората се чувстват подценявани. Те смятат, че заслужават много повече. И започват да изпитват гняв.

Във вашата книга има история за похвалите. Че те могат да ни „развалят“.

Да, но тази история е относно празните похвали. Силните похвали към всичко, което прави едно дете, са също толкова вредни, колкото и силните критики към всяко негово действие. Защото са празни. Не водят до разпознаване на специфичната работа, която е свършило това дете. Случваше се и с моята дъщеря. Учителят хвалеше абсолютно всичко, което тя прави. Беше глупаво и демотивиращо. Ако нарисуваш рисунка и учителят ти каже: „Браво! Гениално! Ти си Микеланджело“, ти никога няма да направиш опит да се научиш да рисуваш по-добре, защото вече си направил най-доброто.

…и така децата няма да са готови за критика в живота.

Разбира се. Аз например също обичам да чувам похвали. Така, както и всеки човек. Но искам да видя реално одобрение. Такова, което е свързано с истинската работа, която съм свършил. За едно дете е важно да чуе, че някой е свързан с творбата му. Например: „О, Боже, използвал си толкова синьо тук! А пък небето е жълто! Защо небето е жълто?“ Да се внимава в детайла. И най-важното…преподавателите винаги трябва да слушат децата.

Много се трогнах от историята на Антъни, който е ХИВ позитивен и за когото разказвате в книгата си. Плаках за него. Чудя се колко ли трудно трябва да е за вас да бъдете с човек, който е толкова тъжен и чувствителен.

В известен смисъл е трудно. Аз съм преминал дълго обучение и имам колеги, които силно ме подкрепят. Когато Антъни дойде при мен, не знаеше, че е ХИВ позитивен. Направи си тест. Беше 1989-а. По онова време диагнозата за ХИВ означаваше смърт. Доктор му беше казал, че след няколко години ще умре. Следяхме резултатите му всеки път. В един момент почти чакахме да се разболее от пневмония или състоянието му да има катастрофален обрат. Той е много интелигентен и умен човек. Мъдър е. От негова гледна точка нещата изглеждат така: „В известен смисъл всички имаме ХИВ. Всички ще умрем някой ден. Аз просто ще си отида по-рано. Мога да посрещна смъртта добре и със спокойствие, а мога да почина и в ужасен агонизиращ страх.“. Той беше щастлив, че в мое лице има човек, който е загрижен за него. Някой, с когото може да посрещне всичките си страхове и трудности. Защото в крайна сметка това е важното. Когато сме в болница или в много лош етап от живота си, трябва да знаем, че има някой, чиито мисли са ангажирани с нас. Антъни казваше „Ще живея добре, докогато мога. Ще умра добре, когато трябва.“ Виждам пациенти, които са по-възрастни, доближават се до смъртта. Те искат да покажат на своите деца и внуци, че не бива да се страхуват от смъртта. Всички ние трябва да приемем къде точно се намираме в живота.

Другата история, която силно ме впечатли, е за човека, който се страхувал да се ожени за годеницата си, защото можел един ден да открие, че е гей. Имам хомосексуални приятели и знам какво изпитват тези хора понякога. Но се чудех, след толкова болка и депресии, защо не сте много тъжен?

Тъжен? (смее се) Не, не. Аз съм много радостен, защото за мен е привилегия да виждам всички тези хора. Късметлия съм, защото ако работиш това, което обичаш, няма да си депресиран. Наистина съм щастлив да бъда психоаналитик. За мен е важно, че хората ме посещават, когато са в криза. Те са много млади. Не знаят дали да се женят или не. Историята, която споменахте, е много интересна, но има и друг разказ за мъж, който е вече доста възрастен, но късно в живота си разбира, че е гей, макар да има жена и деца. Исках да сложа в книгата случая, който споменахте, защото той постоянно казваше „Може би съм гей, може би не съм.“ Но се оказа, че той не харесва интимността с когото и да е. Не желае да се сближава или отдава на когото и да било. Там е разказана и историята на Кафка, който бил сгоден дълго време, но виждал годеницата си много, много рядко. Хората се страхуват от емоционално отдаване. Сега работя върху книга за любовта и пречките, застанали пред това да се влюбим напълно. Тази история е интересна, защото всички ние сме създадени от двойка. Хората, които не искат да са в двойка, понякога се принуждават да създадат такава и това ги влудява. Говорихме за самотата. Тези хора са по-самотни в двойка, отколкото ако са сами. Своеобразна клаустрофобия.

Сексуалността е много по-дълбока от просто някакви етикети. Хората са много по-сложни. Макар всички ние да започваме животите си, влюбени в жена. Нашата първа връзка е с майката. А превръщането в мъж е сложно. Ако попитате малко момченце какво иска да стане, когато порасне, то ще ви каже „майка“. Особено ако е под тригодишна възраст. Пътят към съзряването и откриването на сексуалното привличане е сложен. Това е причината и по принцип жените да са по-склонни да имат хомосексуални отношения. Може и двете да са хетеросексуални и да имат бракове, но се случва изведнъж да изпитат привличане към друга жена.

Знаете ли мен кое ме влудява? Случвало се е да говоря с „мъжкари“, които казват, че е напълно редно две жени да бъдат заедно, но когато говорим за двама мъже, внезапно става „отвратително“.

Това е много добър пример. Всъщност така тествах пациента, който не знаеше дали е гей. Попитах го какво мисли за идеята две жени да бъдат заедно, защото на хетеросексуалните мъже им харесва. Мисля, че мъжката сексуалност е по-сложна. А най-забавното е, че дори и т.нар. „мъжкари“ някога са били малки момченца, които също са искали да бъдат майки.  Част от това някой да вижда малкото момченце като „женчо“, е всъщност атака към някаква вътрешна женска част. Късче от мъжествеността. Ужасно е, но е начин да бъде отречена нечия идентификация с жените. Понякога малките момченца вярват, че като пораснат, наистина ще се превърнат в своите майки. И това е напълно нормално. След време тази идентификация се превръща в обич, но тъжното е, че по време на възмъжаването някои момченца намразват изцяло тази своя женска страна, която води до агресивно отричане.

Случва ли се някой възрастен да дойде при вас просто за да си поговори с някого?

Неее, защото аз всъщност не съм толкова мил. Даваш пари, даваш време… не е лесно. Аз задавам сложни въпроси и притискам хората. Понякога се конфронтирам с тях. Не е вид разговор, какъвто водим с вас в момента. Идват уплашени и притеснени хора, които имат конкретни проблеми. Често заедно с мен стигат до самото ядро на проблема, а това не им харесва.

Всеки ден говорите за любовта, смъртта, живота, проблемите, тъгите. Ако утре е последният ви ден, за какво бихте искали да говорите?

Мисля, че бих искал да бъда със семейството си. Имам прекрасни деца и жена. Прекрасен живот. Харесвам работата си с пациентите и това, което правя. За мен е възхитително, че написах тази книга и срещнах хора в България, които са я чели. Наистина невероятно! Историите на хората се превеждат на много езици и помагат на други хора. Моите пациенти се радват, че някой в България ще прочете историята им. За мен това е много важно. Така че просто бих искал още един обичаен ден.