Думите на Конфуций „Проклятие е да живееш в интересни времена“ ме връхлитат с пълна сила през последните десетина години. Мнозина имахме възможността да преживеем интересни години в миналия век, новият започна и продължи също с такива. Сблъскваме се с:
- Гениалността на човешката добродетел и агресия.
- Науката в полза и във вреда на човечеството.
- Филантропия и егоизъм.
- Позитивизъм и негативизъм.
Но каквито и краски да преобладават в мислите и действията на хората, има една думичка, която крие безумна сила, и тя се нарича достойнство. Нещо, което всеки човек иска да бъде оценено в него. А всъщност в основата на тази дума се крие личната и правилна самооценка, осъзнаването на собствените ни качества и самоуважение. Векове наред достойнството се е обличало в думите гордост и чест, а дуелите са били нормален начин за защитата му.
Но колко често днес бъркаме достойнството с
горделивост, със суета, с тънкообидност?
Хистеричното търсене на одобрение в чуждите очи най-често отмества фокуса на личността от собствените ни качества и личната ни самооценка. Крещящата нужда да бъдем похвалени, чути, одобрени и добре приети в от общността ни прави слаби, уязвими и безпомощни по отношение на ясната ни представа за нас самите и за собствената ни индивидуалност.
Когато се раждаме ние сме отворена, празна тетрадка, която е готова да бъде изписана чрез възпитанието на родителите и роднините, обществото, обучението, личния опит на базата на преживяно и мъдростта в залеза на живота ни.
Винаги съм казвала, че хората, за които се твърди, че са най-развитите същества на планетата Земя, са най-несъвършените, защото са безкрайно податливи на своите чувства.
Несъвършенство в съвършенството.
Каква ирония. Само хората са готови да водят войни заради една дума, едно изречение, една обида, от горделивост. Чувства, градиращи или деградиращи личността, но ако човекът е обществена фигура с авторитет, то много други одобряват реакцията му, без значение дали е правилна или не.
Но къде тук се крие смисълът на думата достойнство? Какво е значението на достойнството в живота на всеки един от нас? Колко важна или безсмислена може да бъде тази дума? За какво ни е и защо така ревностно го пазим? Защо онези, които са го изгубили, са отчаяни, че не могат да си го върнат отново и това се превръща в отправна точка за оправдания и безсилие?
В света не са измислени два вида магазини – за здраве и за достойнство. Нито едното нито другото можем да си купим. И въпреки всичко, когато става въпрос за телесното ни състояние, винаги можем да измислим компромисен вариант за стабилизиране.
Когато обаче говорим за достойнство, там нещата опират до силата и волята на нашия дух и съзнание. До доверието, което проявяваме към самите себе си и липсата на емпатия към онези, които са влезли с мръсни обувки в килера на душата ни, на които сме се доверили и които са се възползвали от това, за да окалят нашия малък, но добър свят.
Няма сфера, която да изисква повече внимание от опазването на достойнството ни. То е навсякъде с нас.
Страдате на работното си място?
Много добре знаете кои сте, какво можете и какво искате. Но в колектива се прокрадва дистанцираност към вас или пък ръководителят ви омаловажава качествата ви. Най-честите реакции са:
Опит за самозащита пред шефа или колегите. Разочарование, слабост, безсилие, гняв и оправдание защо трябва да търпите и да останете на работното си място. Или напускате работа. Каквито и действия да предприемете, във вас се поражда чувство на обида, страх от загуба на работа и финанси, разочарование от некоректната характеристика, направена за вас и оттам – съмнението, което ви прояжда, че може би наистина не сте добри в това, което правите.
Страдате в интимната си връзка
или просто нямате такава и сте загубили вяра, че въобще ще ви се случи?
Имате партньор. Отношенията между вас започват да буксуват. Появява се дистанция от страна на половинката ви. Започва все по-често да ви упреква за неща, които сте свършили или трябва да свършите. Вече не ви показва уважение чрез изслушване и добър диалог. Не приема умората и работата ви като сериозен аргумент за нещо, което сте пропуснали да свършите у дома. Не намира смисъл в нежността, с която ви е обграждал преди. Вече му е трудно да ви приеме с няколкото бръчки или килограми, които са пролазили по тялото ви. Чувството за хумор отдавна е напуснало дома ви, махайки ви от външната страна на входната врата. Заспивате и се храните кой когато може. Романтиката се е изгубила в подметките на старите обувки. А страстта… какво всъщност беше това?
Описано така, звучи по-зловещо и от творбите на Хичкок.
Сами сте. Опитали сте връзка, две, три…
И все нещо не се получава. Човекът или се изпраща в дълга командировка на Аляска (с надеждата никога повече да не се видите), или просто усещате, че няма никакви пеперуди в стомаха (ако не се броят два-три хеликобактера на дружески разговор за смисъла на стомашните ви киселини).
Губите почва под краката си. Дори и слънчевите дни ви се виждат като кошмар на клада. Започвате да си задавате въпроси от рода на: Какво ми е и защо все на мен се случва това?
А след това се ражда недоверието към вас самите. И апатията, отчаянието и разочарованието.
Радвате се на роднини.
Обичате ги, вярвате, че и те ви обичат. И със сигурност е така. Но нещо в отношенията започва да куца. Все са недоволни от вас, не спират с изискванията и претенциите. Започват да ви слагат етикети от рода на: неблагодарник, егоист, манипулатор, безсърдечен, безразсъден и т.н. Започвате да си задавате въпроса вие ли сте егоист или тези, които твърдят, че ви обичат, използвайки ви и упреквайки ви.
Пътувате в рейса, в метрото, или просто се разхождате по алеята в парка. Денят ви е хубав. Решавате да се усмихнете на непознат и да кажете нещо мило. Правите го. И получавате шокиран, гневен или съжалителен поглед, ясно проучващ ви дали наистина сте с всичкия си.
Изведнъж красивата ви идея отлита като орел във висините. Решавате, че добрината не е на почит в днешно време и стискайки я в юмрук я скривате дълбоко в джоба си.
След оскъдно изброените ситуации, е
време да си поговорим за достойнството.
То е отговорност, която поемаме за всяко свое действие, сила, с която отстояваме принципите си, доброта, с която затвърждаваме човешките добродетели, смирение, с което приемаме поражения в тежки битки, защото те са наши уроци, непримиримост, когато отстояваме правда и принципи.
Не е важно как сме приети в обществото, защото вечер слагаме глава на възглавницата и знаем как се чувстваме. Без значение е дали ще изгубим приятели, партньори или роднини като добри взаимоотношения, ако цената е да застанем срещу природата си, разбиранията и принципите си. Животът ни е даден, за да го изживеем пълноценно, правейки своите грешки, както и изковавайки своите успехи. Няма значение какво работим, нито как изглеждаме, нито какво образование имаме, ако не сме облечени в личното си удовлетворение. А то се базира на самооценка и доверие от нас към нас си. Когато сме готови да се изправим пред войниците на Ксеркса, това е знак, че нищо и никой не може да наруши силата на увереността ни. А това също е част от достойнството.
Всички живеем в един интензивен и хаотичен свят, където материалното взема превес пред духовността. Мнозинството от човеците се отказват от своята същност, за да запазят връзки, приятелства и работни позиции. А аргументите, с които се оправдават са, най-меко казано, нелепи. Разбира се, опитват се да компенсират с екзотични почивки или с шопинг терапии, с приятелства, които са повече от фалшиви, но полезни (какъв наивитет) и вечер се опитват да заспят, без да мислят, че и този ден е изживян не както те са искали, а в сенките на претенциите на едно общество.
Гръбнакът и смисълът на живота ни е в това, да го изживеем достойно. Без компромиси, които да нарушават душевния ни мир. Време е не само да знаем тази думичка, както и нейното значение, а и да я отстояваме в живота си. Останалото е блясък, фалш и суета.
0 Коментара