Може ли да се нарече духовен учител човек, който пие, пуши, яде месо и зачита само собствените си виждания? Въобще може ли човек, който не е преодолял собствените си пороци, да дава наставления на другите?
Някъде из групите във Facebook беше зададен този въпрос… Много интересни отговори получи. Разбира се, първите бяха лесно предположими – не, абсурд, месото и алкохолът са тежки енергии, за да бъдеш пример за подражание, трябва да си се пречистил… Други отговаряха, че и сред тези, които са отдадени на пълно вегетарианство и аскетизъм, има такива, които се гневят, манипулират, държат се менторски… и не живеят толкова интересно, че да се втурнеш да им подражаваш. Отделен е въпросът, че работата на учителя е само
да запали у теб искрата да последваш себе си
Първоначално не се намесих, но пък с приятно чувство си спомних за всички мои любими бохеми, които са вкарвали жега в кръвта ми… Е, и алкохол, и безсънни нощи, и пеперуди в стомаха, и някоя и друга драма, но знам, че на тях дължа големите уроци да обичаш, както апостол Павел беше завещал в посланието до коринтяните: „Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, не се превъзнася, не безобразничи, не търси своето, не държи сметка за зло, всичко
прощава, на всичко се надява…”
И понеже от малка съм в час, че целта на житейските ни срещи не е просто да плеснем с ръце, да се прегърнем, да си създадем дечица, да си намерим нещо приятно да се занимаваме или поне да е нещо от 9 до 5 и с пълни социални осигуровки, а точно обратното – всички срещи и разлъки имат за цел да обогатят живота ни с мъдрост, състрадание, приемане и да схванем най-накрая що е туй любов… та вярвах, че всеки симпатяга, който мамицата ми разгонваше, и онези, на които аз на свой ред разгонвах фамилията, са мои учители. Даже ги бях разделила на категории –
Големи учители, Учители, Играчи и Доброволци
Големите учители бяха онези, в които съм била влюбена толкова безапелационно, че дори когато е имало причина да се разсърдя „за цял живот”, отново отивах, за да ги прегърна. Чак се е случвало те да ме питат: „Не мога да те разбера, защо си го причиняваш?”.
Но адреналинът от някои изживявания е способен да ни пристрасти дотолкова, че да забравим за всичко останало. В онези времена приемах, че Големите учители са онези, които ми организират тези преживявания, пристрастяващите, от които трудно се отказваш. Но това не ме мъчеше, напротив, отключваше приемане. Акумулираше разбиране, че изборът е мой. Тези хора ме караха почти ежедневно да си задавам въпроса „Как да реагирам на това и онова?” и съотвено ме научиха, че единствено моят избор как да реагирам
променя ситуацията и взаимоотношенията,
определя посоката им и онова, което ще се случи по-нататък.
С онези, които наричах Учители, по-успешно си партнирахме – колкото аз учех едно-друго от тях, толкова и на тях им се налагаше да преосмислят себе си. Играчите ме забавляваха, разсмиваха, те бяха онези, чиито взаимоотношения с околния свят наблюдавах, за да понауча това-онова за манипулацията и постигането на целите. Те развиваха усета ми за интрига и политика. Доброволците бяха симпатягите, към които няма начин да се пристрастиш, но се „наемат” да свършат някое добро дело и да ти осигурят по-спокойни дни, в които да не учиш уроците си с високи дози адреналин, а да не се напрягаш. В емоционален план доброволците са онези със спокойните връзки, в които няма нищо, което да те разклати.
Спомних си и как в един момент от пътя избрах да пречистя страха си – „попаднах” в професионална структура, която беше изцяло подчинена на управлението чрез страх. Винаги ще бъда благодарна, защото там научих, че макар да не може да обичаш всички, няма никакъв проблем да облъчваш тези хора с любов, която идва от по-високо място. Това е невъзможно да се научи, когато работиш с хора, които харесваш. И да те ядосват, то е като в семейството – поскарате се, пък после пак си се обичате.
Само в среда на хора, които не харесваш и които не познават друг инструмент освен манипулацията със страха, можеш да развиеш способността си да се отнасяш към тях от друго ниво на съзнание. Това беше и първият случай, в който съзнателно поисках помощ от ангелите и възнесените учители. И Архангел Михаил веднага се отзова. В книжарница отворих напосоки книга с послания от него и попаднах директно на съвет, че когато не харесваш някого, трябва а) да го осъзнаеш, б) да си го признаеш, в) от това състояние на осъзнатост да кажеш: „Аз давам това дете на майка му/баща му”. Така снемаш отговорността да му даваш от любовта си и го предаваш в ръцете на висшата му същност, която го обича безусловно. И настана едно
ежедневно даване на майките им,
после ми хрумнаха и други техники – например, те ми се караха, а аз ги обвивах в шарени дъги… и така си построих „социализма” за два-три месеца. Ходех на работа не повече от два часа, а тях нещо ги спираше да ми се карат. Трябваше ми време да осъзная, че за да успея в тази ситуация, която по никакъв начин не ми причиняваше пристрастяващ адреналин, съм си избрала неземни учители, без его. Особеното е, че когато ниските страсти владеят хората, е безсмислено да искаш съвет и да се учиш от триковете на манипулаторите. Това е най-сигурният начин да заживееш в самия ад. Ако случайно си добър човек в обкръжение на хора и структури, които владеят майсторлъците на потисничеството и психическото обезоръжаване, единственото, което може да си докараш, е рак. В тази структура всеки трети беше болен от някакъв рак. Въобще не преувеличавам. Дори се шегуваха, че като грип си го карат. Колкото и да е парадоксално, да си здрав в такова обкръжение, означава да си гад – защото
тогава си в хармония със средата
В случая важното е, че докато разсъждавах по въпроса дали човек, който не е преодолял собствените си пороци, може да бъде учител на другите, се сетих за този период от живота ми и как това ми помогна да направя избора да се свържа с по-висшата моя същност.
След този анализ реших да вляза в групата във фейсбук и да пиша. Там обаче заварих много интересен отговор от един духовен човек – Димитър Димитров, от холистичен център „Розеа” във Варна: „Разбира се, че може такъв човек да е учител! Най-великите Учители са били онези, които са накарали хората да се разтърсят най-силно. Самото неприемане на нещо или някого вече е показател, че „нещото” вече е активирало вашите ограничения и бариери. Интересното обаче е оттук насетне – какво ще правим ние със собствените си ограничения и бариери – ще се възмущаваме на „нещото” ли, или ще потърсим корените му в себе си! Мислех да отговоря шеговито, но то стана много сериозно…”
И тъй като вътре в себе си бях отишла една мъничка стъпчица по-напред, отговорих: „Не е точно така. Много години и аз вярвах, че тези, които ни дават лош пример или ни вбесяват и мамицата ни разкатават, са учители… и в някакъв смисъл те ни предават уроци, но това е само когато нямаме духовен учител. Тогава имаме нужда другите около нас да ни бъдат учители и става мазало – те на теб, ти на тях… старобиблейска история
в стил „око за око, зъб за зъб”,
хайде сега аз на теб, пък после ти на мен, за да се науча и се заплитат едни кармични омагьосани кръгове. Всъщност, истинският духовен учител е „човек” (създание) без Его. Това е и причината напоследък да ни отворят достъпа до Акашовите записи… да се отървем малко от кармичните последствия и да имаме за съветници нашите приятели без его”.
Осъзнавам, че е малко трудно в статия да се синтезира и зачеркне с един замах навика да правим равнис по взаимовръзките, които съществуват между нас като хора, и да започнем да се съветваме с фините трептения в себе си. Наясно съм, че и за някои изглежда „луда работа” да се
съветва телепатично с ангели
и възнесени учители, но такива са ни времената. Вече може, значи имаш и още един избор. И то какъв! В общи линии ситуацията е следната – някакви си 14 хиляди години е имало преграда пред тази връзка с фините нива. И през това време сме си били учители един на друг, създали сме свят, който няма да коментирам, но, да речем, макар да има от всичко, често изглежда недружелюбен. Реалният ни свят все още е място, в което изглежда, че за да оцелееш и съхраниш онова, което обичаш, трябва да се защитаваш от нещо. Може би затова хилядилетия наред земните учители са били по-скоро строги, отколкото любящи. Често твърде своенравни, някои от тях – мъчители направо… Но това приключи. Преградата е вдигната и единственото, което може да ни спре да черпим мъдрост и любов от най-висшата си същност, е навикът да не го правим.
Откакто не си слагам на сърце
„уроците” от хората с его,
а вместо това държа в себе си светлината на сърцето (много е лесно – представяш си силна красива светлина, която струи от сърцето ти и излиза в света) започнах да живея далеч по-интересно. Преди се чувствах най-добре, когато съм потопена в творчески процес или в моите си мисли, т.е когато се изолирах от света. Сега първо влизам във връзка с висшия си Аз и после излизам в света. Разликата е огромна, но все по-рядко ми е гадно… в света.
Или както много хубаво обобщи Димитър: „Колкото до учителите, в новата енергия всеки, който си мисли, че е учител на някого, просто е сбъркал влака. В Новата енергия всеки сам си е учител, защото вече имаме силата да бъдем! Но не трябва да се забравя, че можеш да бъдеш учител само на себе си. Ако някой се нуждае от ръководство, можеш само да го посъветваш как да стигне до вътрешния си учител, нищо повече. Гуру историите отминаха. Те останаха там, където остават всички, които избират да не се променят. Така че, скъпи мои, бъдете себе си. И не се впечатлявайте чак толкова кой кой е. Най-важният въпрос беше „Кой съм аз?”, нали помните…”
Висшият ни Аз също е без его и най-добре знае отговора на въпроса „Кой съм аз?”. Всичко, което ни е нужно днес, е да поискаме да се свържем с висшата си същност, с целостта си. А връзката вече е лесна. Поискайте я, вашето божествено себе си ще си намери пътя до душата ви веднага щом го призовете. Не е задължително да разберете веднага, но ако случайно нещо ви тежи и изведнъж се усетите по-леки, без любезната помощ на алкохол и опиати… имате връзка с върховния си и единствен учител. Това е.
0 Коментара