Д-р Карън Гелмон – онколог от Ванкувър, не харесва военните метафори, с които често говорим за рака:
– Звучи така, сякаш ти трябва само повече мощ, за да го овладееш или да го изтласкаш от себе си. Създава впечатлението, че става въпрос за битка. Не мисля, че има полза от такова схващане. Първо, то е безпочвено от физиологична гледна точка. Второ, не смятам, че и от психологична е здравословно. Процесите в тялото са като поток – нещо влиза, нещо излиза, но не можеш да контролираш всички аспекти. Трябва да разберем този поток; да проумеем, че има неща, на които можем да влияем, и други, на които не можем. Това не е битка, а процес на откриване на баланс и хармония, на омесване на противоречиви сили в едно тесто.
„Военната теория“ за болестта я схваща като враждебна сила, като нещо чуждо, с което организмът трябва да се бори и да надвие. Това гледище оставя един важен въпрос без отговор – дори при острите инфекции, при които можем да идентифицираме виновните микроорганизми и да ги убием с антибиотици: защо една и съща бактерия или вирус поваля едни, а други пощадява? Стрептококите например, причиняващи некротизиращ фасциит, живеят у много хора, но малцина се разболяват. Или се спотайват у даден човек, без да се проявят, но в друг момент от живота му нанасят смъртоносен удар. Как да си обясним тези разлики?
През XIX век се води разгорещен десетилетен дебат по темата между двама великани в историята на медицината: пионера на микробиологията Луи Пастьор и физиолога Клод Бернар. Пастьор твърди, че ходът на болестта се диктува от вирулентността на микроба, а Бернар смята, че определяща е уязвимостта на приемника. На смъртния си одър Пастьор признава: Barnard avait rasion. Le germ n’est rien, c’est la terrain qui est tout (Бернар имаше право. Микробът е нищо, почвата е всичко).
Умиращият Пастьор може би е залитнал твърде далеч в обратната посока, но като че ли прозира в бъдещето. Оттогава насам и особено с настъпването на антибиотичната ера в средата на ХХ век всички някак забравихме, че почвата за заболяването е конкретното човешко същество в конкретен момент от житейската му история. „Защо този пациент е болен от това заболяване сега?“ – пита Джордж Енгъл, изследвайки единството ум–тяло в медицината през 1977 г. Съвременната медицинска практика обаче приема за всички свои цели опростенческата перспектива на причината и следствието. Когато не може да открие очевиден и решаващ външен фактор, както обикновено става с най-сериозните заболявания, тя вдига ръце и заявява, че причината е неизвестна. „С неизвестна етиология“ е може би най-често срещаната фраза в учебниците по вътрешна медицина.
Аз приветствам научното смирение, но причинно-следственият модел на заболяването сам по себе си е източник на заблуждения. Той не може да обясни начина, по който здравето се трансформира в болест, нито как болестта може да бъде преобразувана в здраве.
[…]
Може би е по-лесно (и финансово изгодно) да изследваме изолирани причини като микроби и гени, но докато пренебрегваме по-широката перспектива, етиологията на заболяванията ще си остава неизвестна. Търсенето навън – на светло, няма да ни даде ключа към здравето; трябва да се вгледаме навътре, макар да е тъмно и усойно.
Никое заболяване няма една-единствена причина. Дори там, където се откриват значителни рискови фактори – като генетично предразположение при някои автоимунни заболявания и тютюнопушене при рак на белия дроб, те не съществуват изолирано от всичко останало. Характерът също не причинява заболяване: човек не развива рак само защото потиска гнева си, нито АЛС – от прекомерна добронамереност. Системният модел взема предвид факта, че във формирането на заболяване и създаването на здраве участват множество процеси и фактори. В тази книга изложихме един биопсихосоциален модел на медицината.
Според него индивидуалната биология отразява историята на човешкия организъм в контекста на взаимодействието със заобикалящата го среда и постоянния обмен на енергия, в който психологичните и социалните фактори са също тъй важни, както и физическите. Както казва д-р Гелмън, изцелението е въпрос на баланс и хармония.
Не бива никога да забравяме, че думата изцеление произлиза от древен корен: цял. Да бъдеш здрав, означава да бъдеш цял. Но как да станем по-цели, отколкото сме сега? И как е възможно да не сме цели?
Пълнотата на едно цяло може да бъде нарушена по два начина: да извадим нещо от него или да разстроим вътрешната му хармония така, че частите да не работят вече заедно. Както видяхме, стресът представлява нарушение на вътрешния баланс в отговор на усещане за заплаха, включително от отхвърляне на същностна потребност. Лишението може да бъде физическо – като например глад, но в нашето общество заплахата е по-често психична – като липса на емоционална грижа или нарушаване на душевната хармония.
– Не разбирам защо се разболях от рак – оплака се една жена с рак на яйчниците. – Живеех здравословно, хранех се добре, редовно спортувах. Винаги съм се грижила за себе си. Би трябвало да съм олицетворение на здравето.
Ала тя пропускаше друг, невидим за нея самата аспект: стресът, произтичащ от потиснатите емоции. Нейните съвестни (и съзнателни) усилия да се грижи за себе си не можеха да обхванат сфера, за чието съществуване дори не подозираше. Затова знанието и прозренията имат преобразяваща сила; затова и прозренията са по-полезни от съветите. Ако развием умението да се вглеждаме честно в себе си – със състрадание и незамъглено зрение, ще открием и други важни начини да се грижим за себе си. Ще видим онази част от Аза си, която досега се е криела в мрака.
Във всеки от нас съществува потенциал за цялост и здраве, също както за болест и дисхармония. Болестта е дисхармония. По-точно, тя е изражение на вътрешна дисхармония. Да я разглеждаме като нещо чуждо и външно, означава просто да водим война със самите себе си.
Първата крачка от завръщането към здравето е да изоставим т.нар. „позитивно мислене“. Много пъти в палиативната си работа съм срещал обезсърчени хора, искрено озадачени от болестта.
– Винаги съм мислел положително – сподели мъж малко под 50-те. – Никога не съм се отдавал на песимистични мисли. Защо развих рак?
Като антидот на терминалния оптимизъм неведнъж съм изтъквал силата на негативното мислене. „Шегувам се, разбира се“ – бързам да добавя. – „Всъщност вярвам в силата на мисленето“. В момента, в който окачествим думата „мислене“ с прилагателното „позитивно“, изключваме всички аспекти на реалността, които ни се струват „негативни“.
Така като че ли действат повечето привърженици на позитивното мислене. А истинското положително мислене започва от това да обхванем цялата действителност. То почива на увереността, че
можем да погледнем в очите цялата истина, каквато и да се окаже тя.
Компулсивният оптимизъм, както посочва д-р Майкъл Кер, е един от начините, по които възпираме тревожността си, за да избегнем срещата с нея. Това е механизмът за справяне на нараненото дете. Възрастният, у когото раната не е зараснала, но и не я осъзнава, превръща този механизъм в житейски принцип.
Появата на симптомите и поставянето на диагноза би трябвало да ни подтикне към двойно изследване на проблема: какво ни казва болестта за миналото и настоящето и какво би ни помогнало в бъдеще? Много подходи се фокусират само върху втората половина на тази диада, без да помислят задълбочено върху причините, довели до самото заболяване. Книжарниците и ефирът са пълни с такива „позитивни“ методи.
Изцелението изисква сила за негативно мислене.
Не става въпрос за печален песимизъм, маскиран като реализъм. Говоря за готовността да помислим кое не е както трябва. Къде е нарушен балансът? Какво пренебрегвам? Какво е онова, на което тялото ми казва НЕ? Ако не си отговорим на тези въпроси, стресът, виновен за вътрешната ни дисхармония, ще си остане скрит.
Още по-фундаментален е фактът, че и незадаването на тези въпроси само по себе си също води до стрес. Първо, „позитивното мислене“ почива на несъзнателното убеждение, че не сме достатъчно силни, за да се справим с действителността. Допускането този страх да доминира разкрива състояние на детска боязън, която – осъзната или не, е източник на стрес. Второ, липсата на важна информация за себе си и за състоянието, в което се намираме, е един от основните източници на стрес и провокатори на стресова реакция по оста хипоталамус–хипофиза–надбъбречни жлези (ХХН). Трето, повишаването на независимия автономен контрол води до намаляване на стреса.
Не можем да бъдем автономни, ако реакциите и поведението ни се диктуват от динамиката на връзката, от чувство на вина, от потребност за привързаност, от жажда за успех, от страх от шефа или от скука. Причината е съвсем проста: автономията е невъзможна, ако реакциите ни се диктуват от каквото и да било. Като лист на вятъра, зависимият човек е подвластен на по-могъщи сили. Автономната му воля не участва, дори да си мисли, че сам е избрал напрегнатия начин на живот и обича ежедневието си. Решенията му се управляват от невидими конци. Не е в състояние да каже НЕ на каквото и да било, включително на собствената си зависимост. Но когато най-сетне се пробуди, ще поклати глава като Пинокио и ще си каже: „Каква глупава дървена кукла съм бил!“.
Джойс – университетската преподавателка, страдаща от астма, просто не може да казва НЕ. Затова дробовете ѝ го казват вместо нея. Джойс не се страхува от другите, а от празнотата, която усеща в себе си, когато не се раздава докрай.
– Празнотата – казва тя – идва от ужаса, че ако не изпълнявам разни неща и изисквания, все едно не съществувам.
Ако призове силата на негативното мислене, би могла да приеме тази страховита бездна в себе си; да я изследва, вместо да се мъчи да я запълни с позитивни действия.
Мишел, диагностицирана с рак на гърдата на 39 години, имала навика да търси утеха в мечтите:
– Нищо чудно, че живеех в свят на фантазии – разказва тя, спомняйки си нещастното си детство. – По-безопасно е. Създаваш си сам правила и можеш да се чувстваш колкото си щеш сигурен и щастлив. Външният свят е толкова различен.
Изследване, продължило близо две години, установява, че пациентките с рак на гърдата със склонност да се отдават на приятни блянове имат по-лоши прогнози от тези с по-реалистични нагласи. Същото важи за жените, съобщаващи за по-малко негативни чувства.
Според друго проучване сред жени с рецидив на рак на гърдата „пациентките, които не съобщават почти никакъв [психологичен] стрес… и се определят като „добре приспособени“, е по-вероятно да починат в рамките на една година“.
Повтарящият се извод, че хората с по-щастливи и спокойни модели на мислене страдат от повече болести като че ли противоречи на здравия разум. Всеобщото схващане е, че положителните емоции би следвало да подпомагат доброто здраве. Макар да е вярно, че истинската радост и удовлетворение се отразяват благотворно на физическото състояние, „позитивните“ състояния на ума, предназначени да изключат психичния дискомфорт, понижават съпротивителните сили срещу болестите.
Мозъкът управлява и интегрира дейността на всички органи и системи в тялото, като в същото време координира взаимодействието ни с околната среда. Тази регулираща функция зависи от ясното разпознаване на негативните влияния, сигналите за опасност и признаците на вътрешен дистрес. При децата, които постоянно получават смесени послания, настъпва увреждане в развиващия се мозъчен апарат. Способността да преценява средата намалява, също както и умението да разграничава полезното от токсичното. Травмираните по такъв начин хора, подобно на Мишел, често вземат решения, които още повече задълбочават стреса. Колкото повече изключват тревожността си с „позитивни мисли“, отрицание и блянове, толкова по-дълго и пагубно действа стресът. Ако човек не усеща топлината, рискът да се изгори нараства.
Честното негативно мислене неминуемо ще ни отведе до отдавна заглушени болки и конфликти. Не би могло да бъде другояче. Именно непреодолимата потребност на детето да избегне болката и конфликта създава качества и механизми, водещи по-късно до предразположение към заболяване.
Натали, която страда от множествена склероза, се примири с алкохолизма и емоционалния тормоз на мъжа си. Грижи се вярно за него след двете операции за рак и търпеше сприхавите му капризи. Той я предаде, но въпреки това години след смъртта му тя все още не умее да казва НЕ на чуждите очаквания. – Минаха пет години и аз още не съм се научила да се пазя. Тялото ми редовно казва НЕ, но аз продължавам. Просто не ми увира главата и това е.
Нейното обяснение?
– Медицинската сестра в мен не ми позволява да спра.
Това е версията, която излага пред самата себе си: че някъде вътре живее силна сестра, която направлява поведението є. Когато не успее да откаже и стресът се натрупа, следва обостряне на МС. Но за да се избави от стреса, ще ѝ се наложи да приеме болезнената истина, че единствено собствените є решения, предопределени от детските ѝ възприятия, са я направили неспособна да отстоява потребностите си.
Пътят към себепознанието и личностното израстване на много хора е възпрепятстван от мита за щастливото им детство. Малко негативно мислене би им дало шанс да прозрат през пелената на тази илюзия, която не им позволява да се отскубнат от опасните си поведенчески модели.
Джийн – 35-годишна секретарка в адвокатска кантора, била диагностицирана с мнножествена склероза на 24 години след епизоди на прималяване, световъртеж, умора, проблеми с пикочния мехур и накрая – загуба на зрение. Прекарала близо година в медицински заведения – първо болница, а след това Център за рехабилитация. След това е имала малко и значително по-леки епизоди.
Омъжила се на 19 години. Първият ѝ съпруг бил по-възрастен и властен мъж, склонен към насилие.
– Предимно емоционално и вербално, но към края и физическо. Удари ме. Тогава го напуснах. Имаше навика да записва телефонните ми разговори с приятели. Работех на две места – нощем свирех, през деня гледах деца. Давах му чековете със заплатата си. Не ми харесваше да работя в групата му. Много се пътуваше. Чувствах се самотна. През голяма част от живота си съм имала хранително разстройство. Влязох в болницата 40 килограма, а съм висока 167 сантиметра. Бях анорексичка. Напуснах мъжа си и на следващия ден ме приеха.
– Фактът, че пет години сте търпели такова отношение, не може да е случаен. Мисля, че той говори много за биологичното ви семейство.
– Категорично не съм съгласна. В семейството ми нямаше и сянка от насилие. Много се подкрепяхме Имам двама братя и сестра, а родителите ми са щастливо женени от 45 години. Винаги са се отнасяли към мен с грижа, обич и нежност.
– Не казах, че в семейството ви е имало насилие. Казах, че историята ви говори много за него.
– О! [дълга пауза] Какво ви говори?
– Нека първо ви попитам дали някой е злоупотребявал сексуално с вас като дете.
– Не… или… имаше един епизод на неприлично докосване, когато бях на около 11 години, от някакъв колега на татко. Бяхме на къмпинг с компания. Казах на родителите си. Не им казах тогава, а след години. Седяхме край огъня, аз бях по къси панталони. Той ми казваше, че съм много хубава и аз бях поласкана. Прокара ръка по вътрешността на крака ми. Мисля, че всичко продължи около половин час, но когато почна да ме пипа, аз се извиних и си тръгнах. Усещах, че съм разстроена. Много ми е мъгляво. Едва ли не се съмнявах в себе си. Дори сега, когато го разказвам, ми се струва, че не е нищо особено. Но споменът ме гложди. Спомням си чувството, което го обгръща – мръсно, гадно, отвратително чувство.
– Ако вие имахте 11-годишна дъщеря и тя преживееше нещо такова, как бихте искали да реагира?
– О! Не бих искала да чака с години, докато ми каже – в това съм сигурна.
– Защо?
– Като начало бих искала да го обсъдя с нея и да ѝ помогна да разбере чувствата си.
– А ако не ви каже?
– Бих си помислила, че се страхува да сподели. Не знам…
Джийн едва сдържаше сълзите си, но искаше да продължим.
– Имате щастливи спомени от детството си.
– Абсолютно.
– Разкажете ми за анорексията.
– Мисля, че бях на 15. Но го определиха като анорексия чак по-късно, когато се разви в булимия. Изхвърлях обяда, не вземах закуската. Бях страшно кльощава. Родителите ми много се притесняваха.
– Знаехте ли какво става в главата ви?
– Предимно обичайната неувереност във външността, през каквато преминават всички момичета. Не помня да съм се мислела за дебела – никога не съм била. Просто си мислех, че ще бъда по-популярна, ако съм още по-слаба. Самочувствието ми зависеше от чуждото мнение. Исках всички да ме харесват.
– Вярвам, че самочувствието се изгражда от усещането доколко те ценят родителите.
– Струваше ми се, че ако нямам само шестици, няма да ме обичат. По онова време по-голямата ми сестра им късаше нервите и цялото внимание беше насочено към нея. Когато бяхме малки – също, защото имаше заболяване на кръвта. Лежа в болница и дълго време мислеха, че има левкемия.
– Дайте пак. Струвало ви се е, че ако нямате отлични оценки, родителите ви няма да ви обичат. На 11 години сте преживели сексуално посегателство, което ви е отвратило, но не сте казали на родителите си. На 15 сте получили анорексия. Но сте имали щастливо детство. Не намирате ли нещо странно в тази картина?
Джийн се смее.
– Е, като погледна назад, пубертетът ми не беше ад. Просто не беше. Хранителното разстройство тъкмо се промъкваше…
– Забелязвате ли, че избягвате въпроса ми?
– Дали намирам нещо странно? Не звучи като картина на щастливо детство. Но не мисля, че съм имала нещастно детство.
Изключването на по-мрачните спомени от детството е типично явление. Едно проучване сравнява перцепциите на пациенти с множествена склероза с тези на хора без заболяването. Участниците са помолени да оценят живота си в детството като нещастен, умерено щастлив и много щастлив. Над 80% и в двете групи го определят като умерено щастлив и много щастлив. Изглежда, повечето хора, включени в проучването, в общо взето сравними пропорции, са останали с впечатлението, че са расли в Страната на Оз. Но когато разкрият емоциите и живота си, както направи Джийн, идеализираните спомени рядко остават непокътнати.
– Анорексията беше моят начин да не чувствам чувствата си. Но защо съм решила да се справя по този начин, не знам.
– Може би сте виждали как родителите ви страдат покрай сестра ви и ви се е искало да ги предпазите. Поели сте ролята на грижовница. Подозирам, че сега продължавате да се грижите за другите, дори да не го съзнавате… за родителите си, за братята и сестра си или за съпруга си.
– Или за всички наведнъж. Когато мъжът ми е ядосан или разстроен, първата ми мисъл е как да оправя нещата. Не го правя заради себе си. Автоматична реакция е. Ето, в момента се опитвам да излекувам рака му вместо него. Много умно, нали?
– Няма да успеете. Но нищо чудно да си докарате обостряне.
– Точно това стана миналата година, когато поставиха диагнозата му. После получих обостряне, когато майка му се разболя и почина – толкова се тревожех за него, че спрях да се грижа за себе си. Не се хранех добре, не си почивах достатъчно. С родителите си още го правя. Пазя ги от всякакви неща, които си мисля, че биха ги наранили. Никога не съм говорила с тях за хранителното разстройство. Невинаги им казвам, когато МС се влоши; омаловажавам нещата, защото те много се притесняват.
Спомените на възрастния за биологичното семейство често пропускат скритата цена, която е платил като дете, за да спечели одобрение и приемане от родителите си. Този факт е красноречиво илюстриран в мемоарната книга „Щом питате“ на канадската журналистка Памела Уолин, диагностицирана с рак на дебелото черво през 2001 г. Текстът разкрива пропастта между спомените на възрастния и емоционалната действителност на детето. Тя отрано предупреждава читателя: „Може да ви прозвучи като туристическа брошура за града или платена реклама на семейството, но за мен това е истината. Мисля, че имах почти съвършеното детство“. Само че няма начин да помирим идеализираната є представа с някои от случките, разказани от госпожица Уолин (понастоящем специален пратеник на Канада в Ню Йорк).
В един откъс Памела разказва как по-голямата ѝ сестра постоянно я заплашвала. Потиснатият гняв достигнал до такава точка на кипене, че веднъж є посегнала физически. „Бони още има белег на ръката от една рана, която нарочно ѝ нанесох само ден преди важна среща, на която щеше да носи нова рокля без ръкави. Наложи се да си намери шал, с който да прикрие грозното ми отмъщение“. И до ден днешен Памела обвинява Бони, че е насадила у нея страх от тъмното. За да се отърве от малката си сестра, когато гаджето ѝ идвало на гости, Бони я затваряла в стаята, изгасяла лампата и тръшвала вратата. „Отлично знаеше, че ме е страх от чудовищата, скрити под леглото, и няма да направя и крачка, докато някой не светне, така че гарантирано щях да си стоя там и да си треперя цяла вечер, без да ѝ преча.“ Историята е разказана с развеселена нотка.
Тук имаме преобърнат синдром на фалшивия спомен: на съзнателно ниво хората често си спомнят само щастливите моменти от детството си. Дори да са съхранили неприятни инциденти, емоционалните аспекти на събитията са потиснати. Човек помни обичта на родителите си, но не чувството, че не е бил разбран или подкрепен. В този случай липсва всякакъв спомен за това как се е чувствало детето, което не е смеело да признае ужаса и яростта си от затварянето в тъмната стая. Липсата на сигурност се потвърждава от друг, още по-болезнен епизод в тийнейджърските години на Памела, когато потърсила помощ заради проблем в училище от майка си, която също преподавала там. „Само веднъж ми се е карала. Един учител ни пипаше по напъпилите гърди в час, но мама не повярва на обвиненията ми срещу уважавания колега. Каза ми – вероятно в тон с времето – че трябва да сядаме така, че да му бъде невъзможно да ни докосне. Това и направихме и просто чакахме годината да свърши, за да преминем в по-горен клас и да се отървем от него… Но като че ли всички се разминахме без емоционални белези.“ Проблемът е точно в „като че ли всички се разминахме“. Емоционалните белези най-често са невидими. Ала всеки белег е по-слаб и неустойчив от тъканта, която е изместил; раната остава потенциален източник на болка и страдание, освен ако не я разпознаем и не се погрижим за нея.
В книгата си Памела само веднъж мимоходом отбелязва, че „децата често не могат да говорят открито с родителите си“ и това е единственият намек, че не се е чувствала чута като малка. Нито дума за фрустрацията на детето, което важните за него възрастни не умеят да слушат. В края на краищата тя настоява че няма „лични демони, които да пропъжда“ – вметка, сама по себе си издаваща отричане на тревожността, гнева и негативните емоции, за които често споменават пациентите с рак.
Изключването – каквото са бляновете и мечтателството – дава възможност на детето да превъзмогне преживявания, които в противен случай биха провокирали реакции, водещи до неприятности. Такъв тип дисоциация е налице, когато пазим съзнателни спомени за определени събития в миналото, но не и за техния травматичен емоционален резонанс. Това обяснява много примери за „щастливо детство“, каквото твърди, че е имала и Айрис, болна от СЛЕ, въпреки тираничното отношение на баща си и емоционалната дистанцираност на майка си.
– Баща ми имаше много къс фитил и когато се ядосаше, никой не знаеше какво ще последва. Понякога летяха чинии, раздаваха се ритници.
– Вас ритал ли ви е?
– Никога. Аз бях неговата любимка.
– Как го постигнахте?
– Изчезвах. Развих това умение съвсем отрано.
– Чувствахте ли се нещастна като дете?
– Нещастна? Не.
– Възможно ли е дете да не се чувства тъжно или нещастно в такава ситуация?
– Обикновено претръпва.
– Значи всъщност не знаете дали сте се чувствали нещастна, или тъжна, защото сте претръпнали.
– Точно така. Не помня огромни части от детството си.
– Защо се е наложило да претръпвате? Защо не сте поговорили с някого за това? Например с майка си?
– Не можех да говоря с нея, най-малкото защото не исках да знае, че съм нещастна. Освен това тя не съществуваше като отделна личност от баща ми. Беше неутрална. Детето не разполага с много думи, с които да се изрази. Вярно, че трябваше да претръпна, но бях доста щастлива във вцепенението си.
– О?
– Играех си с кукли… добре де… щях да кажа „гризях кукли“!
– Как така гризяхте кукли?
– Бяха пластмасови и аз гризях пръстите на ръцете и краката им.
– Обезобразявахте ги в потиснатия си гняв. Помислете: кога ни се налага да претръпнем?
– Когато ни боли…
– И когато претръпнем достатъчно, можем да си представим, че сме щастливи. Чувствали сте се щастлива само защото сте зачеркнали огромна част от действителността. Което означава, че изобщо не живеете пълноценно.
– Съгласна.
• • •
И накрая нека се върнем към Дарлийн – застрахователната брокерка, случайно диагностицирана с рак на яйчниците при изследване за безплодие. Нищо в нейната история дори не намеква за страдание. Единственото негативно преживяване в живота ѝ според нея е самият рак и неочакваният му рецидив въпреки ранната диагноза и своевременното лечение. По думите є първоначалната прогноза била „великолепна“, рецидивът – „съкрушителен“.
– Винаги съм искала да контролирам живота си, винаги съм се грижила за себе си: храня се добре, спортувам, чувствам се в отлична форма. Никога не съм имала лоши навици.
Единственият рисков фактор бил безплодието. Ала начинът, по който Дарлийн описва живота си, звучи твърде добре за моите уши. Не може да разкаже нито една нещастна случка от детството си; нито един миг на страх, гняв, тревога или печал.
– Аз съм най-голямото от три момичета. Много сме близки; също както и мама и татко, които още са живи и здрави. Дори с роднините на съпруга ми сме много близки. Благословена съм и със семейство, и с добри, истински приятели – с някои се знаем от петгодишни. Приятелите и близките ми са голям извор на вдъхновение. Мисля, че имам огромен късмет в това отношение.
Десният яйчник с туморното образувание бил отстранен през 1991 г., но Дарлийн запазила левия с надеждата в бъдеще да забременее. И година по-късно наистина заченала.
– Всички говорят за петгодишната граница. Аз я минах. Пет години и половина след оофоректомията, когато синът ми беше на 4, получих по моему безобидни симптоми – бях уморена, отслабнах малко, но само с 2 килограма – нищо сериозно. Все пак имах малко дете, кариера и домакинство. Болеше ме кръстът, но и това реших, че е от постоянната борба да облека и съблека „космонавта“ на детето. Когато потвърдиха диагнозата през 1996 г., и то с метастази, естествено, бяхме съсипани. Прогнозата беше много по-различна, защото ракът се беше разпространил в другия яйчник, матката и долната част на корема.
– Любопитно ми е защо симптомите не са ви направили впечатление по-рано, след като вече сте се лекували от рак? Какво бихте посъветвали приятелка с вашата история при подобни симптоми?
– Е, това е друга работа. Що се отнася до приятелките ми, ако им прорасне нокът, пак ги пращам на гинеколог.
– Разликата в отношението към себе си и към другите ми говори, че не всичко в живота ви е било такова, каквото го представяте. Също и изречението: „Мисля, че имам огромен късмет по отношение на приятелите и семейството“. Думата „мисля“ е показателна – тя ми намеква за несигурност, отразява вътрешен дебат. Може би не мислите това, което чувствате; в противен случай просто щяхте да заявите, че имате късмет. Освен това забелязвам, че се усмихвате, докато говорите за болките и страданията си – сякаш се опитвате да смекчите ефекта от думите си. Как и защо сте се научили да го правите? Постоянно виждам този рефлекс хората да се усмихват, докато говорят за физическа болка или болезнени събития и мисли. При раждането си човек не може да крие чувствата си. Ако бебето не се чувства добре и доволно, то плаче, показва тъгата си, изразява гнева си. Опитите да скрием болката и тъгата са придобит рефлекс. В някои ситуации има смисъл да крием негативните емоции, но мнозина го правят постоянно, дори автоматично. Някои хора са приучени малко или много да поемат несъзнателна грижа за емоционалните потребности на другите, като игнорират своите. Крият болката и тъгата дори от себе си.
Дарлийн слушаше замислено, без да изразява нито съгласие, нито несъгласие.
– Интересна гледна точка – отбеляза тя. – Определено ще я повдигна на срещата на групата за подкрепа. Не знам как да отговоря сега, а и не мисля, че вие искате това. Много интуитивен въпрос, който ме накара да се замисля. Благодаря ви.
Смелостта да мислим негативно ни позволява да видим себе си такива, каквито сме. Във всички истории, които разказахме дотук, изпъкват забележителни прилики: потиснат гняв, отричане на уязвимостта, компенсаторна хипернезависимост. Никой не избира и не развива съзнателно такива характеристики. Негативното мислене ни помага да разберем по-добре обстоятелствата в живота си и перцепциите, които са ги формирали. Изцеждащите семейни връзки са признат рисков фактор при почти всички сериозни болести – от дегенеративни неврологични състояния до рак и автоимунни заболявания. Целта изобщо не е да виним родителите си, предишните поколения или партньорите си, а да се избавим от убежденията, които са се оказали пагубни за здравето ни.
За да се възползваме от силата на негативното мислене, трябва първо да свалим розовите очила. Ключът е в това да поемем отговорност за собствените си взаимоотношения, вместо да виним другите за тях.
Не е лесно да поискаш от човек с току-що установена диагноза да изследва връзките си с другите, за да разбере подобре заболяването си. За хора, които не са свикнали да изразяват чувствата си и да разпознават собствените си емоционални потребности, е изключително трудно да намерят увереност и подходящи думи, с които да се обърнат към близките си едновременно със състрадание и твърдост; да не говорим, че в такъв момент са още по-уязвими и зависими от чуждата подкрепа.
Няма просто решение, но оставен без отговор, проблемът би продължил да създава още и още стрес, а той на свой ред – да задълбочава болестта. Каквото и да прави пациентът, психичният му товар не може да бъде облекчен без трезва състрадателна оценка на най-важните връзки в живота му.
Както вече видяхме, стресът се поражда не от очакванията и намеренията на другите хора, а от собственото ни възприятие за тях. Джийн – пациентката с множествена склероза, получаваше обостряне от тревоги за болния си мъж и опити да поеме отговорността за намирането на подходящи медицински грижи за него. Ед от своя страна негодуваше срещу нейния „контрол“, но не знаеше как да изрази чувствата си. Убеждението на Джийн, че е отговорна за Ед, и неговото убеждение, че тя се мъчи да го контролира, бяха перцепции, чиито шаблони са били формирани още в ранното им детство.
„Повечето ни напрежения и фрустрации произлизат от непреодолима потребност да възприемем роля, която не ни принадлежи“ – пише Ханс Селие. Силата на негативното мислене изисква куража да приемем, че не сме така силни, както би ни се искало да бъдем. Упоритият ни силен образ крие слабост – относителната слабост на детето. Не бива да се срамуваме от крехкостта си. И силният човек понякога се нуждае от помощ; всеки е самодостатъчен в едни сфери на живота си и безсилен и объркан – в други. Няма как да направим всичко, което си мислим, че можем. Както много хора със заболявания осъзнават – понякога твърде късно, стремежът да поддържаме докрай образа на сила и неуязвимост поражда стрес и вътрешна дисхармония.
– Можех да се справя всичко – казва Дон, пациентът с рак на дебелото черво, за живота си преди болестта.
– Не можех да се мъча да излекувам всички жени с рак на яйчниците и не можех да прочета всички писма, които получавах, защото те ме раздираха – осъзнава Гилда Раднър след рецидива.
Ако се научим да мислим негативно, ще спрем да омаловажаваме емоциите на загуба. Хората, с които разговарях за тази книга, неведнъж определяха болката и стреса си с думи и фрази като „съвсем малко“, „може би“, „не е изключено“.
Спомнете си Вероник – пациентката с множествена склероза, която окачествяваше натрупания стрес от раздялата с алкохолизиран партньор, финансовата несигурност и други трудни житейски събития като „не непременно лоши“.
Какво следвам в живота си – собствените си съкровени истини или чужди очаквания? До каква степен нещата, в които вярвам и които правя, са действително мои и до каква – плод на образ, който някога съм създал, за да угодя на родителите си? Магда – пациентката с непоносими коремни болки, станала лекар въпреки вътрешните си наклонности, не защото майка ѝ или баща ѝ откровено са го искали от нея, а защото е приела техните представи като свои – при това много преди да порасне достатъчно, за да реши какво иска да прави с живота си. „Почти всички мои постижения бяха свързани по един или друг начин не със собствените ми амбиции, а с тези на баща ми“ – пише Денис Кей, докато умира от АЛС.
– Аз не съм и наполовина жената, която беше майка ми – споделя бившата първа дама на САЩ Бети Форд. – Майка ми беше чудесна жена, силна, добра и принципна, която никога не ме предаваше. Освен това беше перфекционист и се постара да програмира децата си за съвършенство.
Силата да мисли негативно би позволила на госпожа Форд да се запита що за „добро“ е всъщност „да програмираш“ детето си за съвършенство. Ако беше въоръжена с доза негативно мислене, вместо да търси спасение от собствената си критичност към себе си в алкохола и дългогодишния стрес, довел до рак на гърдата, тя щеше да отхвърли невъзможните стандарти на перфекционизма.
– Аз не съм и наполовина жената, която беше майка ми – би казала тя доволно, – не искам и да съм четвърт от нея. Искам просто да бъда себе си.
Лора – пациентката с АЛС, се чувства виновна заради нежеланието си да приема гости, докато камериерката е в отпуска. Тя поема задачата сама да се грижи за клиентите си, защото страхът ѝ от чувството за вина е по-голям от страха от стреса, че ще го прави в тежко здравословно състояние.
– Все се мъча да помагам на хората – казва Ед, пациентът с рак на простатата.
А иначе?
– Чувствам се зле. Виновен.
При много хора чувството за вина е сигнал, че са избрали да направят нещо за себе си. Аз напомням на повечето пациенти със сериозни медицински проблеми, че ако не се чувстват виновни, някъде балансът е нарушен. Те продължават да поставят собствените си потребности, емоции и интереси на последно място. Силата на негативното мислене може да позволи на хората да приветстват вината, вместо да бягат от нея. Представям си как Ед казва:
– Чувствам се виновен? Прекрасно. Алилуя! Това значи, че съм направил нещо, както трябва; че за разнообразие съм действал в своя полза.
За Ед стремежът на съпругата му Джийн да се грижи като майка за него е „най-големият проблем“, защото го приема като „контрол“. Това го изпълва с негодувание, но той го крие. Силата на негативното мислене би му дала възможност да приеме чувството на вина и да даде отпор на намесата въпреки добрите намерения на жена му. Веднъж един психотерапевт ми каза: „Ако имаш избор между чувство за вина и негодувание, винаги избирай вината“. Оттогава насам често предавам мъдрите му думи на хората. Ако отказът ви натоварва с вина, а съгласието – с негодувание, по-добре е да предпочетете вината. Негодуванието е самоубийство за душата.
Негативното мислене ни дава шанс да погледнем хладнокръвно нещата, които не вършат работа. В множество изследвания видяхме, че непоправимите привърженици на позитивното мислене имат по-голям риск да се разболеят и по-малки шансове да оцелеят. Истинското позитивно мислене – или на по-дълбоко ниво, позитивно съществуване – ни вдъхва силата на съзнанието, че няма защо да се боим от истината.
Здравето не е просто въпрос на щастливи мисли – пише молекулярният биолог Кандис Пърт. – „Понякога най-големият тласък за оздравяването може да дойде от рестартирането на имунната система с избухване на отдавна потиснатия гняв“.
Гневът, или по-точно – неговото здравословно преживяване, е една от седемте крачки към изцелението. Всяка от тях е насочена към едно от вкоренените вътрешни убеждения, които ни предразполагат към заболяване и възпрепятстват изцелението. Ще ги разгледаме в последната глава.
0 Коментара