Гадателката

– Ела ма, булка, не пропускай късмета си? Ша научиш за живота си, ша ти кажа какви добрини та чакат!

С тези думи се опита да спре забързания ми вървеж през парка възмургава, около петдесетгодишна жена в синя престилка. Водеше за ръка тригодишното си внуче със святкащи като въгленчета очи. Махнах широко с ръка, подхвърлих й весело вече през рамо, че животът и така ми харесва – неизвестен, потаен, и отминах, само това ми липсваше – да бъркам в торбата с късмети.

Едва продължила пътя си обаче, почти се сблъсках с млада развълнувана жена. Тя трескаво прехвърляше кърпата си в ръце: – Не отминавайте? Няма да съжалявате, ако й се доверите. Страшно познава…

Какво пък толкова. Няколко минути ще отделя. Та как да изпусна късмета си?

Седнахме на една пейка. Внучето се заигра. „Сеансът“ започна първо с декларацията, че е истинска ясновидка и не лъже, защото всичко вижда като на длан. Нищо, че гледа на конец или косъм. Второто бе уговорката за цената. След такива уверения за прозрения, разбира се, и тарифата трябва да подобава – пет лева „пълно гледане“ – за майка, за баща, за братя и сестри – живи и умрели, за дом и деца – за всичко. Ех, щом нямаш толкова („то аслъ все свидливи се извъдиха“) – за колкото имаш и даваш. Хайде, може и за два лева. Сделката бе сключена. „Стоката“- все още неизвестна. „Късметът ще покаже.“

Какъв беше този мой късмет? А обещаните добрини?

Най-напред – дълголетие – ”88-години и 9 месеца! Ни повече, ни по-малко. Сетне идва ред на здравето, разбира се – ех, понаболява нещо, ама то така, колкото да внимава човек и да се пази. След това за дома – наред ще е. Ще отивам по-нататък. Щом съм вече в апартамент – да благодаря. Виж, с вила няма да се сдобия, но пък мъжът ми няма да залюби друга. Ха, ето че и компенсацията е налице. А виж, от Мария да се пазя. Зло ми мисли. Тя комшийка ли ми е? Не… Нищо де, нищо, че нямам около себе си Мария. Човек все трябва да се пази от някого. А и тази Мария може да изскочи отнякъде, ако не сега, то по-нататък. Изобщо да се пазя. Иначе работата ще ми върви. Работна съм. Кучета я яли тази Мария. Тя и съседката (коя ли?) нещо все накриво ме гледа, ама да не слагам на сърце. Оная завижда, защото съм добра и само добрини струвам, а нея не я бива за нищо и затова. Кучета да ядат и нея. Виж сега за сина.

Синът… Малък е, ама ще порасне. Аа, че той, като стане на 23 години, ще се учи в чужбина, че в чужбина ще се жени за българка и после тука ще работи по валутата. Да, така му е писано. Ще черпя, къде ще ходя. Мъжът ми ли? Абе, то от мъж хаир няма, ама да му река в петък да не се бръсне, няма да сбъркам. Ех, щом има брада и от години не се бръсне, тогава, ако реши някога да се бръсне, да не е в петък. Но затова пък в този петък, дето идва, ще получа хабер в 12 часа на обед, а в три часа следобед – мъжко посещение у дома. (Кой като мене?)

Разделихме се по живо и здраво.

Как да се вярва на такава прогноза? Вие бихте ли повярвали? Нима тя чудесно няма да прилегне на много други любопитни да узнаят за съдбата си?

Ето че получих една „пакетирана“ програма за съдбата си само срещу два лева. Също като пакетираните картофи и домати по сергиите, пакетираните пилета в месарския, пакетираните усмивки тук и там. Защо не и пакет истина за хората и събитията в живота ми. Съвсем в крак с времето! Толкова е просто – щрак! И хоп – заповядайте! Вашата урбанизирана съдба, от урбанизирана гледачка, за урбанизирана цена.

Къде ли не проникна тази стандартизация!

А може би наистина има много еднаквост, дори монотонност в нашия живот. Сигурно и ритъмът на всекидневието ни е общ и съзнателно или несъзнателно си приличаме. Та, разбира се, има своите добри и недобри страни. Иванови като Петрови. Те пък като Георгиеви. Стоянови държат да не останат по-долу от Петкови. Гледаме, съизмерваме се, повтаряме понякога ненужно крачките си, сливаме посоките си и търпеливо, а може би и покорно само продължаваме уеднаквените ходове между дом, работа, трапеза, деца, пазар, телевизор, компоти и туршии и, разбира се, всичко това с украсата на неизменните бързина и напрежение. И излиза, че гадателките не са ни криви. Излиза, че те са само по- наблюдателни, по-хитри и проницателни и ни връщат ловко очертанията на образа, показват нашето отражение, но вече гарнирано с багрите на мистиката. Да, добре дошло им е всичко това, за да получат суха пара. Оказва се достатъчно да уловят общото, да го завъртят отсам и оттам и да го поднесат на поредния „клиент“. Истините за действителността. Добре отмерени. А после добавки – тук малко сол, там пипер, а защо не и малко захар, нека сладни. Да им завидят на умението дори социолозите.

Вариант А, вариант Б, вариант В… Показателите са ясни: дълголетие, здраве, семейство, стряха, имоти, деца, роднини, приятели, врагове… Ценностите налице – да натрупаш свое, да ти е топло в дома, мъжът да е до теб, а не до чужда фуста, децата да са учени, можещи… Дали чужбината и валутата също станаха търсени ценности за съвременника ни? Да влезеш в Кореком да видиш свят – и тези ли благини започват да навлизат в баналната схема на гадателите?

Не, не я винях. Кому да се мръщя и защо – че се въдят под път и над път гледачки ли? В София поне така стана. Или се захласваме лековерно пред вялите им опити за предвиждания? Виновни сигурно сме ние, че се спираме пред настойчивите молби на звани и незвани ясновидки, а често пъти и сами ги търсим. Поддържаме и множим по този начин дори една особена форма на подаяние, на облечена и натруфена в джуфки просия. Тътрим нозе пред слепите очи на съдбата, когато много пъти тя ни гледа ясно, в упор и зависи повече от нашето решение, чака началото, чака продължението на делото ни. Да подадеш ръка на близкия до теб – нима е чудо? Без очакване за благодарност и за някакъв реванш – нима е толкова непостижимо? Защо? Защо стават по-чести срещите ни с гледачки? Не ни ли достигат силите, за да поддържаме някакво относително равновесие в живота си? Или просто от любопитство ни се иска да проникнем във водовъртежа на битието? Защо изобщо хората искат да им се гадае? Дали с ненаситното си око искат да надникнат извън вероятното, известното, иска им се все да имат, да бъдат. Или от страх, от безпомощност, от радост, от отчаяние, от житейски несполуки… А жаждата за онова обикновено, „некосмично“ щастие, скрито в думите: „Синеок те мисли, руса е на сърцето ти…“ Може би от всичко по малко.

И все пак въпросната Мария, за която научих, че ми мисли злото, ако попадне в схемата на моята. гледачка, сигурно ще получи съвет да се пази от Иванка, а Иванка ще узнае, че Цветанка я гледа лошо – да се пази от нея! И ето, излиза, че всички се вардят един от друг, гледат се под око с комшиите, колегите, близките. Теглят на кантар и премислят постъпки, мислят дори и за отмъщение.

Така ли е наистина около нас?

И няма ли по-често в тази верига да се явява някой, който да прозре вярно и каже — стоп! Дотук! Стига! Аз уважавам съседа, не мисля зло на колегата, обичам близките си вкъщи, грижа се за тях. Искам всички посвоему да са добре. Да се радват и каквото мога да направя за тях – ще го направя. Ще се приготвя за изпита, вместо да търся да узная предварително магическите номера на билетите. Ще отстъпя пред излишната си горделивост и ще поговоря открито с шурея за имота, вместо да водим дела и търсим аргументи за залагане на тази или на онази карта…

Ако поне малко се огледаме, ще разберем – колко много зависи добруването точно от нас, от малкото човешко усилие да се усмихнем на другия, да го облекчим в трудностите, да не му създадем излишно напрежение, да го заредим с топлина и вяра. На ли тогава по-рядко ще се прибягва до хапове, сигурно ще намалеят и безсънните нощи. Ще решим съдбата си в рамките на човешкото и социалното, без решаващата помощ на ясновидците. Гаранциите за успеха в живота не са ли най-напред в самите нас?