Едно от най-погрешно разбираните и двусмислени неща, често носещо разочарования, обиди, негодувания, упреци, е процесът на даване. Всъщност едва ли има човек, който да не е убеден, че дава и то много, но дали е така? За да сме наясно дали наистина даваме, е важно да сме честни и проницателни, за да можем да си дадем сметка и да видим дали зад нашето даване не скрие нещо друго – например искане, изискване, отказ.
Един от случаите на даване е – „Давам това, което искам да ми бъде дадено”. В подобно „даване” се прави проекция – на нашите чувства, нужди, желания, очаквания, представи. Нереалистично, а и доста егоцентрично е мисленето, че другият има същите такива като нашите. Всъщност в подобно даване нито виждаме другия, нито го усещаме и така не отчитаме разликите.
Рискът другият да се почувства под натиск,
контрол, задушаваща принуда, е налице. А пък ако той е воден от убеждението, че отказът му ще разочарова, обиди, нарани даващия, то от „даващи” един на друг ще се превърнат в давещи се във връзката си с всички последици от това.
Друг случай е – „Мисля, че давам, но всъщност изисквам”. Това е случаят, когато някой се жертва, пожертва, дава мило и драго, себезаличава се през лишения заради друг, отказва се от себе си, от потребностите си и живее заради…., защото е смисълът на живота му. В подобно „даване” са закодирани много изисквания, защото когато някой живее заради някой друг (а не с друг), когато го прави център на живота си, то този някой е натоварен с отговорността за удовлетвореността на „даващия”. Така един ден получателят може да чуе –
„Всичко ти дадох, а ти….”
Такова даване, макар и неосъзнато, цели да направи от другия не само зависим, но и неспособен и за съжаление е доста срещано и да – отново е форма на власт и контрол.
Трети начин на даване е – „Убеден съм, че давам, но – искам”. Това „даване” най-често е под формата на много „добронамерени” съвети и натрапена помощ. На втори план през подобно даване можем да видим нуждата от одобрение, признание, утвърждаване – в отговор на егоцентричната нужда „Ама много сме важни”. Добра обратна връзка към нас би било да си дадем сметка наистина ли предлагаме и то при готовност на другия да чуе и приеме или налагаме. И това „даване” е не само опит за контрол и власт, но и да удовлетвори нуждата ни да блеснем.
Друг начин – „Давам, защото се чувствам задължен”. Това са хора, които имат такъв голям проблем с приемането, че съзират във всяко даване на тях опит някой да ги обсеби, подчини, да ги направи зависими. И ето – „връщам ти даването, което за мен е дълг и
така нищо не ти дължа,
т.е. нямаш власт над мен”.
Истинското даване е равнозначно на подаряване. То е спонтанно, без задни мисли, намерения и очаквания, без сделки, стратегии и пресметливост. Не мислим какво получателят ще направи с него, защото то вече е само негово. На истинско даване са способни зрелите, пълноценни, себеосъзнати хора, за които даването не е нито търсене на власт над другия, нито нарцистично подхранване на собствената ни значимост, а е акт на радост, на щастието – от от-даване.
* Авторката е клиничен психолог и психотерапевт
0 Коментара