Каня ви на една разходка към дълбините на вътрешното ни познание… чрез поредната притча от книгата „Нека ти разкажа” на Хорхе Букай. Насладете се на историята и на чисто сезитивните усещания на тялото, които разсъжденията ви върху нея предизвикват. Научете се да слушате тялото си, проследявайте всеки импулс на биологията си и така ще стигнете най-бързо до вратите на духовността.
„Истинската стойност на пръстена
– Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?
Без да го поглежда, учителят му рекъл:
– Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това… – И след кратка пауза добавил: – Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна. – О…колко се радвам, учителю – измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват. – Добре – продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: – Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета.
Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.
Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.
Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.
Влязъл при стареца.
– Учителю – рекъл, – съжалявам. Това, което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого, за истинската стойност на пръстена.
– Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.
Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
– Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.
– Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.
– Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно…
Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже новината.
– Седни – рекъл му старецът, като го изслушал. – Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?
И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка. „
Всеки има нужда от преценката и признанието
на околните, необходимост от вниманието и уважението на другите, за да изгради собственото си самоуважение. Но дали тя е най-правдива и дали не ни играе лош номер, подтискайки творческия ни плам и развитието ни? Какво ако години наред се оставяте да бъдете подтискани за това, че не сте достатъчно добър счетоводител според очакванията на началника си, но пък вътре във вас дреме таланта на гениален писател, склуптор, художник? Какво ако човекът, който се опитва да ви оценява отстрани мери само по неговата мъничка и ограничена скала на възможностите, а вашият потенциал надминава всичко познато и поради това
не може да бъде разбран и оценен?
Нека си дадем воля и пространство, далече от всички външни и чужди осъждания, преценки и оценяване. Нека оставим единствен съдник да бъде вътрешното ни Аз и скалата за оценка да бъде тази на чувствата – колко удоволствие, радост и вдъхновение ни доставя всяка мисъл, ситуация и начинание. И чак когато осъзнаем уникалността и различността на всеки от нас, гениалните уникални парченца от големия пъзел наречено „живот”, чак тогава започваме голямото приключение в него.
Нека е осъзнато и изпълнено с нови открития, радостен трепет и вдъхновена откривателска смелост!
От сайта на Мартина Иванова Свой избор
0 Коментара