Разказва баба Султана Перчемлиева:
– На 22-и декември заранта, Райко грее най-кратко. Викат му зимно слънцеседене. А на нашия народ, понеже Райко му е богът, тогаз – на тоз важен ден, е празнувал Нова година.
Тогаз денят е най-къс, а нощта най-дълго се точи.
Тогаз викат се раждало Новото слънце и с него зачева и Началото. Затуй и денят на Новото слънце е носил таквиз лични и големи имена – Еднаж ден – единствен ден, Иди наш ден, Иди наш Бог, Полаз, Полазовден, че тогаз Райко пролазва…
– А защо сега се казва Игнажден?
– Защото църквата си има неин си светия – Свети Игнатий Богоносец. И го туря тоя светия връз народната Нова година. И Игнат и Еднаж като си подали ръце, ей ти го – дошъл и Игнажден.
– Вече българите не празнуват Нова година тогава…
– Щото са късопаметни. Пък и църквата си знае работата. Полекичка е протрила едни стари нишки, дорде ги е прокъсала съвсем, ама пак е останало доста…
– Кое е останало?
– Обичаят. Полазникът. Първият човек, който ти прекрачва прага на тоз ден, е много важен. Щото като отпочва годината, тоз човек влиза в дома ти със силата и моженето си. Каквато му е силата, такава ще ти е на тебе годината. И на целия ти дом – и на челядта ти.
Затуй е много важно какъв е – здрав да е, силен, многочеляден, харен човек, имотен, с добри очи, куражлия да е, със здрав корен, думата му да се чува, добросторник, сладкодумник, книжник…
За Новата година Полазникът носи в дома това, което е. И е почитан като най-скъп гост!…
– Ами ако влезе някой, който не е такъв… ако я няма тази сила?
– Ако не е много читав ли?
– Да. Тогава какво, цялата година ще е лоша, така ли?
– Точно тъй. И за да не стане някой сакатлък, навремето са си избирали хората Полазника.
– Как така? Избират кой да им влезе пръв в къщата ли?
– Събират се жените от родата и решават кой в селото им е най-харен. И канят него.
– Че то колко такива да има в едно село?
– Малцина. И всеки тях иска. Затуй в месеца, преди Еньовден – лятното слънцеседене, започват да им принасят, да ги ухажват сиреч. Дарове им носят, сладичко им правят, придумват ги…
– Сега разбирам как се е появил рушветът. Добър живот са си живели! И после, на Игнажден, и тогава царски са ги посрещали.
– Не е баш тъй. Първо, туй хич не се е проточвало. До две седмици тоз човек е трябвало да реши коя къща ще огрее. Щото на празника е можел да влезе само в една къща. И ако наистина е бил харен човек, не даровете са го придърпвали, а хорската нужда. Навремето такъв, дето всички го искат да им бъде Полазник, са го правили кмет, голяма чест е било и за него, и за семейството му! Голям късмет е било и в къщата да влезе непразна жена. Туй значи нов живот, ново имане. Дори само да видиш непразна жена в тоя ден, пак е радост голяма.
… – Със сигурност е имало и нещо, което е лош късмет, кое е било?
– Поп да ти пресече пътя!
– Да бе!
– Хич не си правя майтап! Поповете са ги запирали на тоз ден, да не им щукне нещо и да развалят на народа празника.
– Защо? Как така ще е лош късмет свещеникът?
– Виж сега. Има едни празници, дето са от най-старо време останали. Народът тях много си ги къта. Те са му вързани със земята и слънцето, сиреч с реколтата, с хляба на децата му. На такъв празник българинът не ще да му се напомня, че е забравил старата вяра. Страх го е да не бъде наказан за тая забрава. А попът е на новата вяра човек. Затуй го заключват. Викат, че ако поп ти пресече пътя на Еднажден – или град и суша ще ти ударят нивата – или близък ще те удари в сърцето, ще те предаде.
– Разбрах… Друго какво се прави на Нова година?
– Преди изгрев, на Еднаж ден, първа става оная жена, дето е в детеродна възраст и прочиства къщата, после…
– Стига де, искаш да ми кажеш, че има стара българска практика за пречистване на дома?!
– Практика що е?
– Ами… действие. Ама такова… по-така… духовно действие, на душата…
– Звучи ми попски някак си, туй духовното… ама, може и да бъркам, нещо ново е, не го знам.
– Ти кажи за пречистването. Нещо специално прави ли се, какво е?
– Ами просто е. Вика му се метене.
– Как? Това ли е пречистването?
– Туй си е баш голямото чистене. Метене с метла с дълга дръжка. Букова! И се мете всичко – и подът, и стените, и таванът.
– За да излязат негативните енергии ли?
– Кой?
– Лошото. Злите сили ли да излязат?
– И те. Ама най-вече да се оберат паяжините, че е срамота.
– А метлата как се движи?
– А, жената си я държи здраво.
– Искам да кажа, по часовниковата стрелка ли се мете – или обратно на нея?
– Абе, да ти кажа, мете се в посока вратата. Че е най-добре боклукът да излезе вън от къщата, нали тъй?
– Май си е така…
– Има и друго важно нещо – метлата требе да има глас. – Да пее, докато се мете с нея. Да разтиква лошотиите и да вика радостта в къщата. Затуй, на метличината се сплита плитка и й се връзва чан или хлопка на вълнен, червен конец. С тая, гласовитата метла, се мете. И като се премете всичко, боклукът се запалва на двора. Да изгори старото, че да стори път на новото. Ако метлата е много стара, отвързва ù се гласът и се гори и тя, барабар с боклука. Тогаз наблизо се изправя новата метла. Връзва ù се гласът от старата и новата се оставя да гледа. Да поеме от старата силата и да се учи. После метлата се слага напреко на портата и всеки, който влезе тоя ден в къщата, требе да я прескочи…
…На Еднажден само Полазникът има право да вдигне метлата и да влезе, че е най-скъп гост. Като я вдигне, па я сложи до огнището или до вратата, и от тоз момент, метлата става на къщата бран.
– Какво става?
– Бран – пазител.
– Метлата май ще се окаже голяма работа, а?
– Ти с метлата хич недей се майтапи, че може да те яхне тя. Голям човек е метлата, да знайш! Голяма сила има! Едно време, като раждаха жените по пет, по шест дечурлига и повече, и не смогваха да ги отчуват, случваше се едното да се разболее, пък да няма кой да седи при него. Хем сукалче още. Щото са всички по полето, на работа. Тогаз оставяха метлата да пази болното.
– И как го пазеше?
– Ами тъй нà, слагат детето и до него подпират метлата. Първо, детето се укротва и заспива. Все едно приказка му реди метлата. После се знае, че чужд човек не може да припари и да му направи нещо на болното, ни да го открадне.
– Е, как става така?
– Божа работа, магия! През нея се ръси и вода, като е урочасан някой. Пък ако падне метлата се знае, че иде гост. И поне една метла требе да е сменило момичето, че да почне да се момее. Ама таз метла се гледа и се тачи като жив човек от всички. Само тъй може да получи душа и да помага на домашните си.
– Сигурно затова в приказките, вещиците все на метли летят.
– Тъй ами, веща жена и къща без метла, нищо не чинят. То за туй е оная приказка: „Не мисли, че лесно ще яхнеш метлата, че да не яхне тя тебе!” Та на Еднажден всяка къща, която си няма метла, като ония, градските, е добре да добие такава! Или да се смени старата с нова, ако на старата ù е изтекла душата.
– А как се разбира, че е изтекла?
– Стопанката й знае. Говорят си те двете, помагат си. И друго да знаеш – добре е на Еднажден да се събере семейството, пък да помълчи малко заедно. Да се чуят неречените думи и неречените прошки. Пък да се поизчистят главите на хората от стария пепеляк, да се стори място на новото, дето се е затърколило.
И ако има баба наоколо, да попее.
С песен да си иде старата, и с песен да дойде новата година. На бабата да пригласят само майката и деца-момиченца. Техните гласове ще изпратят старото и ще срещнат зачеването на новото слънце!“
0 Коментара