Малоценността в неразвитата личност ражда агресори и инфлуенсъри

Всички искат да бъдат харесвани, това е естествен импулс. Започва да се проявява още в предучилищната възраст и тогава обектите на „ухажването“ са мама и тати.

После детето иска да впечатли учителката или друг признат авторитет в близкия кръг, да получи признание и похвала. В ранното юношество, когато детето отваря съзнанието си за околния свят и започва да изучава, и открива света извън семейството, започва да търси себе си, подражавайки на другите. Прави понякога нелепи и смешни опити да се хареса, да впечатли околните, да прилича на някой ролеви модел,

търси своята идентичност и място в обществото.

Всички минаваме по този път и слава Богу, мнозина успяват рано или късно да намерят себе си. Да изградят здрава идентичност, да се превърнат в личност. Да намерят и развият своите умения, дарби и таланти, да получат сладкото удовлетворение от това да се самонадграждат, развиват и да творят, оставяйки чрез личното си израстване полза и за обществото. Тогава разбира се идва и общественото признание, но вече като вторичен ефект, а не като самоцел.

Това е изграждащият път на себеактуализацията, на стойността отвътре-навън, на стабилните устои и изграждане на личност с главно Л. На самочувствието стъпило на стабилна и здрава основа, изпълнена със смисъл и съдържание. В този случай човекът съзнава стойността си, знае колко труд стои зад нея, без да парадира. Силен е този, който стои в силата си и подава ръка на другите, за да преминат през своите слабости и на свой ред да се намерят.

От друга страна имаме обаче и друг типаж.

Хората, които не са поели по пътя на себеизграждането. Блокирали са някъде в етапа на профанските тийнейджърски опити да привлекат симпатия, харесване и одобрение, и го карат по този вече познат и обигран начин. Превръщат циркаджийските номера, агресията, подигравките и обидите към другите, в основен начин да утвърдят себе си. Липсата на собствени качества и умения с които да блеснат, компенсират с принизяване на чуждите такива.

Възможно е да имат някаква професия, бизнес или друго занимание, но това не е показателно за вътрешния им свят. Показателни са опитите, обичайно публични, да подиграят, принизят, осмеят явление или личност.

Това явление честно може да се наблюдава и в партньорските двойки,

където единият страда от подтиснато чувство за малоценност, чувства се недооценен и на по-ниско социално стъпало от партньора си. И когато самосъзнанието е блокирало в ранен етап от развитието си, човекът вместо да опита да надгради себе си за да се чувства равностоен, опитва да принизи другия, за да изпъкне.

Наблюдавала съм такава семейна динамика в семейства където жената обикновено заема по-висок служебен пост, печели повече пари, показва повече умения, интелект и изобщо – видимо превъзхожда в различни социални показатели мъжа. Тогава ниското, животинско ниво на съзнание ражда насилник в мъжа. Той намира начин да принизи жената (макар и не винаги съзнателно и целенасочено), чрез неглижиране, обиди за външния вид, осъдителни и язвителни коментари за уменията ѝ на домакиня, майка, любовница, чрез изневери. Разбира се тази динамика е възможно да се случи и при разменени роли – жената, която е подтиснала нехаресването на себе си и собственото си чувство за малоценност, ги изявява чрез подигравателни демонстрации на по-висок интелект, чрез непрестанни критики и обиди.

Това явление на непорасналото и неизградило се като личност дете, търсещо стойността и себедоказването си през подигравките и принизяване на другите, е особено деструктивно когато започне да печели симпатии и последователи. Някъде тук стъпва

явлението „инфлуенсъри“.

В огромната си част, заниманието „инфлуенсър“ ангажира индивиди, които не блестят с някакви отличими собствени качества и умения, евентуално притежават атрактивен външен вид, печелят симпатии с номерца, инфантилни смешки, критични мнения за другите и доста често – подигравателни критики.

Разбира се, изключваме от разглежданата категория „инфлуенсъри“ хората които са добили някаква обществена значимост заради талантите, уменията и делата си. Хората, спечелили уважение с талантите и достойните си изяви, също влияят индиректно на общественото мнение. При тях така или иначе ефектът на популярност, значимост и влияние, е вторичен, не търсен.

И така, защо явлението „инфлуенсър“, макар така инфантилно и плъзгащо се по повърхността, печели симпатии и увлича тълпи?

Именно в психологията на тълпите е нужно да надникнем, за да си го обясним. Густав Льобон изследва и описва брилянтно тези явления в тълпите. Тълпата съставена от различни индивиди, не се превръща в нещо усреднено между качествата на отделните изграждащи единици.

Тя се превръща в съвсем нова сплав, съвсем ново химично съединение. Поотделно, всеки от индивидите може да бъде скромен, тих, миролюбив, човеколюбив, интелигентен и възпитан. Но когато стане част от тълпата, той губи своите индивидуални качества. През него започва да се изразява несъзнавата му, животинска, мрачна и първична същност. Слят в общата маса на тълпата, той може да прояви крайна жестокост, да изневери и на най-моралните си принципи, да се превърне в звяр, палячо, палач или чудовище. В тълпата идивидът се движи от инстинкти, а ценностите и рационалният му ум изчезват и се претопяват в общата амалгама. Нужен е само неформален водач, който да насочва и моделира поведението на тълпата. Колкото по-първично животински необработен характер и плъзгащо се по повърхността поведение – толкова по-успешно се свързва с животинските тъмни инстинкти на тълпата. Скрит в тълпата и подкрепен от общата маса, човекът проявява неподозирана смелост и жестокост. Думи и действия които не би си позволил самостоятелно, се изразяват ярко и страстно когато са част от динамиката на тълпата.

„Само защото принадлежи на тълпата, човекът слиза с няколко стъпала по стълбата на цивилизацията. Взет сам за себе си, той вероятно е бил културен човек; в обкръжението на тълпата се превръща в инстинктивно създание, тоест във варварин. Неговите черти са стихийността, невъздържаността, жестокостта и възторзите и подвизите на примитивните създания. До тях той се доближава и с лесната впечатлителност пред думи и образи, както и със склонността да бъде докаран до деяния, накърняващи най-явните му интереси. Човекът в тълпата е песъчинка сред много други, които вятърът издухва на воля.“

Комплексът за малоценност

е изследван брилянтно от Алфред Адлер. Всеки един от нас е минал по свой начин през чувството за малоценност като дете, несъзнателно сравнявайки себе си с „големите“. Винаги има някой, който е по-голям, по-умел, по -умен, по-способен, с по-добри телесни пропорции и данни. В нашето общество и в ежедневието, „комплекс за малоценнност“ се е превърнало в обидно нарицателно. Всъщност няма нищо обидно, всичко го имаме. Разликата е как всеки от нас преминава през сянката си и нейното съдържимо, как я преработва, какво прави, за да се извиси над нея. Очевидно за това се иска ниво на съзнание, което първо съзнава, че има прояви на чувството на малоценност, което пречи на качеството на живот, после го изследва и сетне – търси как да го трансформира.

“Усещането, че си по-нисш от другите в някакъв аспект на живота, е обратното на чувството за увереност. Когато някой не е уверен, той вярва, че е маловажен, недостоен и неадекватен.”

Реакцията на това чувство би могла да се изрази и в мощен импулс към себедоказване. Може би ще ви учуди, но за мнозина от най-преуспялите милиардери, предприемачи, високопоставени мениджъри в корпорации, основният драйв е било чувството за малоценност. Често тези хора са супер успешни в работен план, но крайно нещастни и подтиснати в интимните си връзки. Успехът в едната област се използва несъзнателно за да принизява други хора в избрани житейски ситуации, за да се демонстрира надмощие. В същото време, в различен социален аспект, те биват подложени на психически и емоционален натиск (често от партньор), който отново доказва самосъзнанието им на малоценност. В друг социален контекст, този човек е „душичката“ в компанията/офиса – полага грижи, носи храна, спасява закъсали. Ето как брилянтно се разиграва триъгълникът на Карпман – човекът ту е агресор, ту е жертва, ту спасител.

В случая с тълпите вече наблюдаваме и виртуални такива. Инициаторът подема една оглозгваща някой друг песен, получава мигновено подгласници, заедно чувстват изпълващо удовлетворение да „разкатаят врага“ с подигравки и остроумие, защитавайки се взаимно. Остават с чувство за нещо смислено, за интелектуален гъдел, превъзходство и значимост, подсилена от тълпата. А на практика са една озъбена глутница, в която всеки черпи сила и смелост от другите, която си изфабрикува фалшиво чувство за значимост, принизвайки групово някой друг. Докато старите времена лишени от интернет свързаност, правеха такива тълпи възможни само в изключителни случаи, то сега наблюдаваме тълпенето на посредственост чрез виртуални тълпи. Наистина тъжно явление що се отнася до изграждането на личности. Но никога не е късно някой да се отврати от стадното оглозгване и фалшиво възвеличаване, да отвори очи, да се вгледа искрено навътре и да потърси път нагоре, над инстинктите.

Разбирането на причините да се чувстваме несигурни, е една от първите крачки. Разбиране и приемане на себе си. С приемането на себе си, идва и приемането на другите. А оттам вече изчезва нуждата да критикуваш и осъждаш. Всъщност ние сме склонни да осъждаме и критикуваме другите точно в тази степен в която не приемаме себе си. Добре, не си съвършен. И това е ОК. Започни с приемане на себе си и после с търсене как да развиеш и надградиш всичко, което си. Защото ти си много повече от това, което си мислиш.