Бях изпаднала в голяма криза – от тези, дето светът ти се срива и трябва отново да измислиш пътя, истината и смисъла. Бях установила гадния факт, че току-що получената с толкова зор диплома от университета всъщност е моят входен билет към бюрото за безработни. Голямата ми любов се беше оказала една Голяма Катастрофа, която от умна, оперена кипра ме бе превърнала в трагикомичен образ от латиносапунка – от онези погубени от любов и вечно разревани моми. Накратко – положението беше напечено.
Точно тогава беше настанало нечувано изобилие от екстрасенси, врачки, медиуми – когато има търсене, има и предлагане. А търсенето бе голямо – времената бяха тежки, народът мизерстваше, ругаеше правителството и търсеше убежище отвъд границите на материалния свят, който явно не беше лесен за обитаване. Тоталитарният режим като един вездесъщ Биг Брадър, който еднолично взима всички решения, ни беше научил, че от нас нищо не зависи. След като тронът му рухна, ние прехвърлихме правомощията му на Съдбата, а екстрасенсите и врачките припознахме като нейни говорители и нашите нови спасители.
Това се отнасяше и до мен – не знаех какво да правя, чувствах се безпомощна, мъничка и изгубена в един голям, лош свят. И исках
само някой да ми обещае, че всичко ще се оправи.
Оказа се, че ясновидката, чийто телефон открих в една обява, е готова да ми го обещае срещу скромните 30 лева. И 300 щях да й дам, само да се погрижи за мен! И тя се погрижи – каза, че всичко ще е наред, любимият ще се върне, ще заживеем щастливо и ще си намеря страхотна работа. Добър човек беше, даже ми подаде носна кърпичка на финала, когато пак ревнах – този път от благодарност.
Прибрах се вкъщи и зачаках. Представях си как той ще звънне на вратата разкаян и влюбен, ще ми каже, че аз съм Жената на живота му и ще попита кога да се пренесе у нас. А после ще се обади бъдещият ми работодател, ще каже, че отдавна търсят точно мен и ще ме покани да почна от понеделник.
Нищо подобно не се случи. След месец чакане отчаянието отново ме сграбчи, но този път ме обзе и яд – бях на косъм да звънна на ясновидката и да й поискам обяснение защо не получавам обещаното. Не го направих, защото внезапно осъзнах нелепостта на ситуацията. Почувствах се като в оня виц, дето един човек постоянно молел Господ да му помогне да спечели от тотото, докато накрая от небето прокънтял гласът божий и казал “Добре, ама поне пусни един фиш, де!”.
Така стигнах до моето Първо Голямо Прозрение – аз съм сценарист, режисьор и главен герой на живота си. Ходенето по врачки е успокояващо, но и опасно, защото изнася проблема извън мен и храни пасивността ми. А всъщност проблемът е вътре в мен и мога да го реша само аз, и то с енергични действия. Звучи добре, но хич не бях очарована, честно казано. Защото усещах, че властта над собствените ми решения ме товари с
отговорност, която ми се иска да поеме някой друг.
Да има кого да обвиня, ако нещо се обърка – поне това. Затова продължих да ходя при врачката – тя беше моята закрилница или виновник – според моментните ми нужди. Все пак почнах да звъня и на обяви за работа и скоро наистина ме поканиха в един доста приличен офис.
После загубих интерес към свръхестествените сили, защото разбрах, че те са просто убежище за залутани души като моята и “патерици”, които заместват всяка провалена “земна институция”. Не ме разбирайте погрешно – аз не отричам свръхестественото, напротив. Чувала съм за хора феномени и съм убедена, че ги има. Разбирам, че познанието ми за света е затворено между стените на сетивата ми, а не съм толкова самонадеяна, та да вярвам само на видимото и учените. Просто разбрах, че когато търся опора в мистичното, заприличвам на дете, което тропа с краче и реве за обещаното колело, вместо да порасне и да си го купи само.
И така – бях пораснала. Светът на възрастните, в който се приземих, ми се стори безкрайно неуютен, макар че животът ми започна да се подрежда. Бях се взела в ръце, справях се в работата, дори прекъснах онази кошмарна връзка, от която явно нищо нямаше да излезе. Отстрани всичко изглеждаше нормално – работа, партита, приятели, мъже, пазаруване, съботно чистене. Но не се чувствах щастлива,
нещо ми липсваше, губеше ми се смисълът.
Трескаво търсех нещо, но нито знаех какво е, нито къде да го намеря.
Не знам дали беше пръст на съдбата, случайността или Гугъл, но в една сумрачна привечер, докато сърфирах в интернет, неочаквано попаднах на сайт с гръмкото име “духовен портал”. Още едно кликване ме отведе в свят, от който се замаях. Беше пълно със статии, форуми и хора като мен, които търсеха смисъла, задаваха си въпроси за “голямата картина” – само че май бяха намерили отговорите. Говореха си за източни учения, йога, аури, карма, прераждане, планети – направо ме втресе от възторг! Осъзнах, че съм духовно същество, задушено в оковите на материята, и най-после си бях намерила “гьола” – едно озарено от мъдрост пространство, пълно със сродни души!
Записах се на курс по астрология, тръгнах на йога, даже станах вегетарианка. Спрях да ходя по кръчми и партита, защото вече бяха обидно семпли преживявания за моята новоосъзната възвишена същност. Затворих се и се отдадох на четене на езотерика и писане по онлайн форуми. Без малко да отида в ашрам, но мисълта, че трябва да се откажа от цигарите, секса и пицата, ме разколеба – заради което дълго се срамувах. Представях си
„духовните хора“ като аскетични същества,
отречени от всяка земна наслада, а аз бях далеч от подобен подвиг. Но се бях запътила натам, твърдо решена, че няма да се оставя на капризите на досадното ми тленно тяло.
Новото ми амплоа ме караше да се чувствам необикновена и специална, даде ми посока и смисъл, но направи бита ми още по-непоносим. Колегите в офиса почнаха да ми изглеждат още по-кухи и на техния фон бях като жива мъченица и неразбран пророк. Битът, с който досега се оправях някак, взе да ме дразни – някак не можех да приема, че една устремена към небето душа като мен може да мие чинии, да виси по опашки и да пържи картофи. Като капак новите ми духовни братя си показаха рогата – изведнъж открих, че много от тях, вместо да търсят заедно истината, непрекъснато “си ги мерят”, карат се за глупости, делят се на клики, някои дори открито воюват едни с други. Гурута организираха сбирки, на които говореха сложно и високопарно, карайки ме да се чувствам тъпа и нищожна. В мен пропълзя тревожният въпрос къде съм попаднала всъщност? Зрееше нова криза.
Докато един ден като с тиган ме фраснаха едни прозрения, от които ми се прищя да се гръмна. Дадох си сметка, че
търсейки истината, всъщност бягам от нея,
защото тя не е в книгите, ашрамите, мантрите и езотеричните учения. Истината е тук и сега – в плътта, офисите, партитата, прането, задръстванията, данъците, в нормалния делник – и вътре в мен. Осъзнах, че много от „просветлените”, с които се бях обградила, са твърде самодоволни и високомерни, за да им повярвам – и че зад „духовната” си фасада всъщност крият несправянето си с материалния свят. И че съм заприличала на тях – а ако не взема спешни мерки, вместо да живея живота, ще почна просто да го съзерцавам, докато той тихо отминава.
Отказът от тленното не е ли просто бягство?
Да се уединиш в пещера или в ашрам и да караш на коренчета и молитви – така и баба знае. Ама я да те видим да останеш тук, в „окото на бурята“ – да трябва да ходиш на работа, да се оправяш с шефове, ремонти, чистене, готвене, махмурлук – и да останеш буден, осъзнат и да живееш, изпълнен със смисъл и наслада. Вместо да се бориш с материята, просто да я одухотвориш. Това вече е висш пилотаж – и така я разбирам аз духовността. Второ Голямо Прозрение!
И си казах – някой ден, като гушнеш букета, ще имаш достатъчно време да се занимаваш с небесното, ехее, цяла вечност. Дните ти тук и без друго не са толкова много, затова се радвай на земния живот сега. Щастието да имаш тяло и сетива, да се радваш на вкуса на пицата, мириса на нова книга, козината на котката, тялото на любимия, водата, докато се къпеш, аромата на кафе сутрин, цъфналото мушкато, залезите и пълнолунията – всичко това е толкова хубаво! Простичко и земно е – и е страхотно, тъкмо защото е такова. Прекрасно е просто да те има, да усещаш, да обичаш – ей такива човешки, обикновени неща. На тях сега им е времето.
Та така. Какво ще правя сега ли? Ами каквото си реша.
Като начало мисля да пийна с колегите от офиса.
0 Коментара