Отпечатъците на нашите предци върху душите ни

“Отвъд представите ни за правилни и грешни действия има едно поле.

Ще се срещнем там.”

Руми

Замисляли ли сте се колко рядко задаваме по-задълбочени въпроси на нашите родители, баби и дядовци за вътрешния им свят и за травмите от миналото им? Аз вече нямам тази възможност, защото моите родители, баби и дядовци не са сред живите.

В този контекст често се връщам към онази студена зимна вечер преди две години, когато си почивах в леглото, реейки се с разсеян поглед безцелно сред книгите в уебсайта на Aмазон, преди да попадна на една, която съществено промени възгледите ми за живота по-късно. Бях силно привлечена от „Не всичко започва от теб: Как наследената семейна травма определя кои сме и как да променим това“ на известния експерт по наследени семейни травми Марк Уолин и веднага си купих дигиталното копие. Не исках да губя и минута, преди да се гмурна в книгата. Беше любов от пръв поглед. Всяка страница бе един багер, който разравяше моите предразсъдъци и методично ме освобождаваше от всеки от тях. Постепенно се отърсвах от осъдителните мисли, които бях натрупала за себе си, за родителите ми, за бабите и дядовците ми, за сестра ми, за лели, чичовци, братовчеди, за човешката психология и за гените. Така започна моето пътешествие из семейната ми история. История, която породи любов, болка, възхищение, прошка и

непрестанно разкриващи се нови пластове.

В книгата си, която се базира на най-новите изследвания в областта на епигенетиката (науката, която изучава как нашите действия и средата могат да доведат до промени на гените ни) и на стотиците случаи, натрупани за десетилетия, Марк Уолин твърди, че преживените травми, които скриваме и не успяваме да простим, остават заключени в нас и се предават генетично на поколенията след нас, докато не бъдат осъзнати и опростени.

В книгата, а и по време на курса, който впоследствие преминах, Уолин разказва невероятни примери за травмиращи събития като изнасилвания, загуба на дете, банкрут, изневери, които се повтарят от поколение на поколение. Всяко следващо поколение преживява болката отново – като по шаблон, без да може да осъзнае, че така я съживява и предава напред. Уолин обяснява: „Ние не идваме на света с чист хард диск. В него вече има операционна система, която съдържа последствията от

травмите, преживени от нашите родители, баби и дядовци”.

Книгата „Не всичко започва от теб“ ме насърчи да запoчна да записвам спомените си за моите родители, баби и дядовци, за всеки един човек от родословното ми дърво, оставил следа в личната ми история. За моя изненада открих, че познанието за предците ми е твърде повърхностно и с много празни полета, което не ми позволи да конструирам хронологичен разказ за миналото на двете ми фамилии.

Родителите ми на сватбата си

Това ме накара да се обърна за помощ към родоизследователя Галина  Р. Димитрова. Свръхсилата на Димитрова се таи не само в нейните творчески идеи, находчивост и неуморно постоянство в търсенето на източници, но и в дълбоката й човечност и неосъждащ подход в работата ѝ. Преди да стане родоизследовател Димитрова е била специалист по човешки ресурси. След раждането на децата си преди няколко години, тя решава да ги дари със семейната им история и така се влюбва в тази професия. Сега си давам сметка колко важно беше, че изградихме отношения на доверие помежду си. В процеса на запълване на липсващите пластове от семейната ми история, Галя проявяваше истинско състрадание към мен всеки път, когато откритията ни се оказваха тежки.

Чрез родовото изследване, която направихме с Димитрова и чрез събирането на мненията и спомените на моите роднини, успях да изградя картина на семейната си история, която разкри

определени цикли на поведение,

които се повтарят сред различните поколения. Аз искам да прекъсна тези цикли на болка и да освободя децата си от страхове, които не им принадлежат.

Изследването на родовата ми история разби много предразсъдъци, които висяха върху родословното ми дърво като коледни топки, ръждясали с течение на времето. Един от тях беше начинът, по който семейството на баща ми бе описвано от хората, когато бях малка. Те носеха етикета на добри, бедни, простички хора от малък, незначителен български град, за разлика от семейството на майка ми, които имаха по-благосклонния етикет на образовани, успяващи професионалисти. Този негативен контраст между начина на възприемане на двете семейства бе повлиял на представата на баща ми за себе си, на самочувствието му, и се бе предал на децата му. Родово-изследователската ми работа доведе до раждането на нов, по-нюансиран и благоприятен разказ за семейството на баща ми. Всъщност двамата родители на татко са били бежанци от днешна Северна Гърция. Бях много изненадана, когато научих, че един от моите пра-пра-дядовци е бил образован свещеник, а неговият син, моят прадядо, е бил учител. Другият ми прадядо, преди да напусне родното си място, е бил земевладелец, притежаващ достатъчно земя, за да осигури добре семейството си.

Една от големите трагедии, произтичащи от това, че си бежанец, е

заличаването на личната ти история.

Социалният статус, придобит през вековете, се унищожава само за един миг. Бежанците губят не само материалните си придобивки, сигурността и социалната си идентичност, но и чувството за себестойност. Потапянето ми в историята на предците на баща ми ми помогна да възстановя това чувство за семейна стойност – за себе си и за децата си, както и да проявя повече състрадание към болката на 84-те милиона бежанци по света, които са били прокудени от домовете си в края на миналата година. Дали тази дълбока болка и загубено чувство за себестойност не се бяха оказали важен фактор за сърдечносъдовите заболявания, от които семейството на баща ми страдаше много повече, отколкото семейството на майка ми? От друга страна защо семейството на майка ми страдаше значително повече от рак, отколкото това на баща ми? Какви са повтарящите се травми, свързани с това?

Родителите ми

Интервютата с мои роднини разкриха и друг предразсъдък, с който са се сблъскали майка ми и баща ми преди да се оженят. Оказа се, че майка ми е била омъжена преди да срещне баща ми и в резултат на това е получила етикета на разведена, което я е превърнало в недостатъчно добра кандидатка за женитба с баща ми. Гледайки родословното дърво, съм поразена от това колко преобладават разводите във фамилията на майка ми. Стигам до заключението, че мама е изпитвала много срам заради неуспешния си първи брак, защото е решила да не споделя за него нито със сестра ми, нито с мен. За съжаление обаче, въпреки желанието и да скрие тази част от историята си, за да ни предпази от подобна съдба, тя се повтаря. И сестра ми и аз се омъжихме за по-млади мъже, точно както е направила майка ми, и в крайна сметка също се разведохме, без да осъзнаваме, че

повтаряме определен, утъпкан еталон за поведение.

Спомням си, че докато растях имах постоянен страх, че родителите ми ще ме изоставят или ще загубя всички, които обичам. Пренесох този страх в зрялата си възраст, въпреки че той не бе предизвикан от някаква реална ситуация в ранния ми живот. Родителите ми никога не ме бяха изоставяли. Всичко ми се изясни, след като Галя Атанасова ми помогна да създам своята травмограма – родословно дърво, изброяващо миналите травми, преживени от всеки предшественик и член на семейството. Гледайки травмограмата си, видях загнездените си страхове в историите на предишните поколения. Еталоните на поведение бяха различни от двете страни на моето семейство. Но ето откъде идваха страховете ми: от чувството, че си изоставена, когато са те пратили сама в друга държава; от дълбокото чувство, че си изоставена от родителя си, който се е самоубил, или от родителя си, който е обичал повече брат ти или сестра ти. Видях страха си от загуба, отразен в историите за починали деца, преждевременно изгубените любими хора във война, от болест или при развод. Осмислянето на този наследен начин на мислене ми помогна да се дистанцирам от страховете си и да осъзная, че

много от тях изобщо не принадлежат на мен,

а на хората преди мен. Започнах мислено да преговарям с моите отдавна починали роднини и предци и да ги убеждавам да си вземат обратно тези страхове и да подкрепят желанието ми за по-пълноценен живот. Живот, изпълнен с надежда и примирение с неизвестността и с това, което не мога да променя. Черпя много сила от изключителна устойчивост, смелост, изобретателност и изкупление на тези преди мен. Мисълта, че въпреки многобройните трагедии, преживени от моите предци, животът на всяко следващо поколение се бе оказал много по-добър от този на предишните, ме изпълва с надежда, спокойствие и радост.

Пътешествието сред родословното ми дърво, което разкри толкова различни травми, ме направи много по-снизходителна към човешката слабост. Колкото по-назад във времето отивах, толкова по-богата палитра от действия, водещи до травма, разкривах в историята на семейството си.

Действия, за които бях осъждала другите в миналото.

За мен се оказа някак необичайно катарзисно да науча за разнообразието от човешки „грехове“, които се криеха някъде в миналото и от двете страни на моето родословно дърво. Потопих се в скръбта, страха, чувството за вина и тревогата на моите предци, причинени от самоубийство, загуба или изоставяне от близки, от алчност или жестокост. Открих генезиса на собствените си страхове в травмите на тези преди и около мен.

В същото време бях дълбоко вдъхновена от изключителната храброст на някои от моите предци и от двете семейства, чиято смелост намира върховна изява в саможертвата на собствения им живот за свободата на другите. Историите за любов и преданост към любими хора, за проява на щедрост, прошка и издръжливост, които открих в действията на онези преди мен, стоплиха душата ми. По думите на Хазрат Инаят Хан

„разбрах, че съм във всичко и всичко е в мен“.

Това разбиране, че нося в себе си скръбта, срама, триумфа и любовта на онези преди мен, доведе до това, че предразсъдъците ми окапаха като есенни листа.

„Нашата съвместна работа ми даде нов поглед върху родовото изследване като терапевтично средство“, казва Галя Атанасова с мекия си замислен глас. „Опознаването на миналото ни носи уникално разбиране и помирение. То ни зарежда с енергия и ни прави по-силни. Кара ни да виждаме нюансите на живота чрез нашата собствена история и да осъзнаем, че нищо не е само черно и бяло, включително и във вселената на личните ни семейни истории. Това ни помага да изградим пъзела за това кои сме ние. Помага ни също така да прощаваме, да вървим напред и да не плащаме за грешките на предишните поколения като ги повтаряме.”

В неотдавнашна статия на BBC, принц Хари свърза преместването си в САЩ с решението да прекъсне цикъла на наследена болка в името на щастието на децата си. В интервюто той заявява, че „съществува много генетична болка и страдание, които се предават от поколение на поколение“, както и че родителите трябва да се опитват да я прекъснат и обещава самият той да направи това. Елиф Шафак, в скорошно интервю за Guardian по повод на най-новата ѝ книга „Островът на изгубените дървета“, разкрива, че винаги е вярвала в наследената болка: „…нещата, които не можем лесно да споделим и обсъждаме в семействата си, се предават безмълвно от едно поколение на друго.”

Хората често казват, че времето е най-добрият лечител, но скорошните ми изследвания ме карат да оспорвам тази стара мъдрост. Това, което научих през последната година е, че не времето лекува болката, а смелостта да бъдеш откровен със себе си и с другите за миналото си; храбростта ти да бъдеш уязвим, да приемаш тъмните сюжетни линии в себе си и в другите. Често пъти спестяваме на децата си истината за миналото, дори когато те вече са големи. Желанието ни да защитим тях или пък себе си от емоционално страдание ни кара да погребем дълбоко в себе си нашите собствени травми и тези на предците ни. За съжаление обаче, това страдание

се пренася чрез епигенетични маркери и се запечатва в нашите гени.

Нашата генетична памет гарантира, че травмите, които не сме успели да преодолеем, се предават на следващите поколения не само под формата на необясними страхове и емоционална болка, но и като физически заболявания. Според д-р Химали МакИнес, авторката на „Неочакваният пациент“, „отпечатъците на нашите предци върху душите ни“ влияят на здравето ни по безброй начини и „често пъти са по-важни от самия физически симптом“.

Ние често пропускаме безценни възможности да зададем по-задълбочени въпроси за вътрешния свят и за преживените травми на нашите родители, баби и дядовци, лели или чичовци. Страхуваме се да не си помислят, че любопитстваме или пък предпочитаме да споделяме собствените си истории вместо да слушаме техните. Но нашето личностно израстване, благополучие, а понякога дори и здравето ни, се основават отчасти на задаването на тези трудни въпроси и на получаването на искрени отговори на свой ред. Личностното израстване и щастието на нашите деца, както и способността им да водят смислен живот, почиват и на способността ни да споделяме с тях своите травми и уроците, които сме извлекли. Но тези разговори биха били полезни за нас и за децата ни само когато сме готови да споделим миналото си от позицията на обич, на прошка и на примирение с нещата, които никога не ще можем да преживеем или да променим, а не от позицията на жертви на несправедливост. „Само след като неутрализираме заряда, който носим в тялото си, можем да простим. Не от позицията на жертва, а от позицията на уравновесеност и спокойствие”, съветва Уолин в статия в Psychology Today. Той ни препоръчва ежедневни упражнения за изразяване на благодарността за това, което имаме като начин да противодействаме на вродената ни негативност. „Много от нас преминават през живота си отчуждени от себе си, което ни пречи да достигнем пълния си потенциал. Ежедневната практика може да интегрира фрагментите на личността ни. Важно е да се радваме и да оценяваме положителните преживявания в живота си. Усещанията от положителните ни преживявания реално променят нашето ДНК.”

И така, моето пътешествие през семейната ми история продължава. Дълбоко съм благодарна, че открих една книга в онази студена зимна вечер преди две години, която ме отведе в един богат свят на стотици нови гледни точки, до които иначе никога нямаше да се докосна. Благодарна съм, че съм част от този непрекъснато разрастващ се свят на разкриващи се гледни точки, които са били преплетени в моята лична история много преди да дойда на този свят и които ще продължават да бъдат преплетени в нея за дълго време и когато мен вече ме няма.