Когато се преместих в Англия преди 8 г., разбрах, че работещите хора могат да си взимат болничен заради стрес. Това беше поредното странно нещо в тая държава.
Явно е някаква лиготия, от която се възползват само ония, които не се справят със работата, или ги домързява, наум си мърморех аз от позицията на работохолик и перфекционист.
После имах колега, мъж – най-милият и услужлив от всички, който честичко започна да отсъства от работа (заради тревожност и депресия, предхождани от професионален бърнаут). Споделял на по-близки колеги, че сутрин не може да стане от леглото, а като помисли, че трябва да отиде на работа, получава сърцебиене, гадене, световъртеж.
А иначе в дните, в които идваше в офиса, беше пак усмихнат, ведър, готов да помогне на всички и изпълнявайки най-много извънредни задачи от шефовете.
Това беше моят първи сблъсък с тази “лиготия“ в Англия (наречена от мен така тогава, но вече не) – отсъствие заради стрес в работата. Така се случи, че е бе с човек от мъжки пол.
Вторият ми сблъсък бе, че той не е единственият мъж, който страдаше от психични проблеми, депресии, тревожност. Май тогавашното ми съзнание приемаше, че е по-вероятно жени да имат тези заболявания, отколкото мъже. Та нали все ги наричаме силния пол?…
Но през годините списъкът ми с примери се увеличи. Вече с много имена на близки, роднини, приятели познати от мъжки пол, и то не само от Англия, България… И възприятието ми се промени.
Пък и вече си имах син, който отглеждам и възпитавам. Та нали никога не му казвам да бъде измамно „силен“, да не плаче, да не показва чувства, да не споделя?
А и бих искала да живее с усещането, че човек трябва да бъде приет с всичко, което чувства, и подкрепен – независимо от пола.
Movember e кампания, която се провежда всеки ноември – за повишаване на информираността и осъзнатостта за здравето на мъжете – най-вече рак на простатата, рак на тестисите, психично здраве и превенция на опити за самоубийство.
С тази цел много мъже си пускат мустак (символ на тази кампания), организират събития и набират дарения. Жени също изразяват подкрепата си по различни начини.
Този Movember, макар и преполовил вече, аз се фокусирам върху психичното здраве на мъжете.
Бих искала да дам своя принос като като питам редовно моите най-близки мъже: „Как си, наистина?“ Като започна от 6-годишния, през 40-годишния, до 60+ годишния. И да слушам. Дори първо да дойде мълчанието.
А ти би ли започнала да питаш твоите мъже (ако още не си)?
Гарантирам, че макар и да не признават почти никога, и мъжете имат нужда от нашето ухо, сърце и ръка за подкрепа.
Чудесно е, че вече разбирам – не англичаните са били странни, а аз по това време. Менталното (психично здраве на Острова е приравнено с физическото, защото и двете са еднакво важни.
Дори октомври се отбелязва Световен ден на психичното здраве. А специално в световната ноемврийска кампания Movember се обръща внимание и на физически, и на психически здравни предизвикателства, с които могат да сблъскат мъжете.
Преди години в България не се говореше масово за психично здраве (или поне в моето пряко и виртуално обкръжение. Единици бяха хората, които признаваха, че посещават психотерапевт. А още по-малко онези, които споделяха през какво преминават.
Сега и аз, и все повече хора осъзнават и признават – да потърсиш професионална помощ, ако имаш психически проблем, е най-нормалното нещо като ходенето на лекар, ако те заболи глава, крак, гръб, или на зъболекар, ако имаш кариес.
Да осъзнаеш, че психичното ти здраве страда, е първата стъпка. Втората е да признаеш, че имаш нужда от помощ. И ще я получиш.
Психологична помощ в България става все по-достъпна. За предизвикателствата пред хората се говори все повече. Независимо от какъв пол са, на каква възраст, с какъв социален статус, професионален път и минало. Има достатъчно експерти, които ежедневно насочват вниманието към темата.
И може би най-ценното – хора, които говорят открито за собствения си опит.
Но аз вярвам, че всеки един от нас може да прави нещо простичко за по-доброто ни психично здраве, всеки ден. Всеки за своето си психично здраве, но и на хората около нас, независимо от пол, възраст, убеждения, социално положение.
Не е достатъчно да мислим за това само в определен ден, или месец, по време на кампании или събития. Нека да е всеки ден!
Можем да започнем с нещо лесно, което не изисква много време и усилия. Например да опитаме да живеем по-осъзнато, да питаме сами себе си всеки ден, по няколко пъти на ден по възможност:
Как се чувствам?
От какво имам нужда?
Как мога си го дам по най-лесния начин в този момент?
Така за няколко секунди ще си дадем глътка въздух от непрестанното препускане от задача на задача (у дома, в работата, във взаимоотношенията). И е вероятно да започнем да разбираме себе си по-добре. А оттам и психичното ни здраве може да се подобри?
Когато задаваме тези 3 лесни, но много важни въпроси – на себе си, на близките ни мъже, жени, деца (и ги насърчаваме да го правят за себе си същото) – всички ставаме по-осъзнати, по-разбиращи, по-емпатични и по-добра подкрепа – за себе си, и за хората, които обичаме.
София Терзийска е журналист, автор на статии, есета, разкази, истории, текстове за уеб. От няколко години работи на свободна практика. Има подчертан интерес към темите за психичното здраве.
Освен автор и журналист, София е доброволец в подкрепа на образованието по български език и литература на български деца в чужбина. А отскоро е и предприемач.
Майка на 6-годишно момче. Живее в Англия от 2014 г. и при всяка възможност пътува до родината със семейството си.
Натрупала е дългогодишния си опит като финансов и икономически репортер и редактор в една от най-големите печатни медийни групи в България.
0 Коментара