Поетика на болестта

Once there was a little bunny who wanted to run away. So he said to his mother: I am running away. If
you run away, sad his mother, I will run after you.
…
Shucks, said the bunny, I might just as well stay where I am and be your little bunny. And so hi did.
Have a carrot, said the mother bunny.

Откъсът е от The Runaway Bunny (Бягащото зайче) на Маргарет Брун. Тази любима на американските деца приказка е апология на майчината любов, от която не можеш да избягаш. „Ако бягаш от мен, аз ще тичам след теб“, казала майката. „Ако тичаш след мен, аз ще се превърна в риба в стръмен поток и ще отплувам далече от теб“, не сепредавало зайчето. „Тогава аз ще стана рибар и ще те хвана“, отговорила майката.

Зайчето измисляло нови и нови идеи за бягство – как ще отлети като птица, ще се превърне в планински връх, в щурец или в цирков акробат, но майката винаги намирала начин да го върне при себе си. „Може би аз просто трябва да си стоя където съм и да бъда твоето малко зайче“, казало накрая зайчето.

The Runaway Bunny бе използвано като красива и тъжна метафора на диагнозата „рак“ във филма на Майк Никълс Wit („Шега“). В него великолепната Ема Томпсън играе ролята на настанена в отделение за онкоболни университетска преподавателка, която се опитва да приеме със самоирония и достойнство  неизбежния край. Средновековните стихове и детските приказки й помагат да се помири с болестта.

Да превърне гнева си в смирение

Съвременният подход към болестите призовава да гледаме на тях като на враг. Винаги казваме: „Бори се с болестта – не се предавай, излез от тази битка „победител“. Но има и друг начин да се справим – като приемем болестта за част от живота.

Поетът Александър Геров има прекрасен стих:

“Болка.
Болко!
Болчице…“

Трите думи изразяват основните етапи, през които човек обикновено преминава в отношението с болестта: Шок. Съпротива. Помирение. Не примирение, а примирие – да се сдобриш с болестта, да разбереш, че няма нужда да се криеш от нея или да се правиш, че тя не съществува. Да не обвиняваш себе си, съдбата, близките или лекуващите лекари. Да наситиш със смисъл житейския отрязък, който ти остава. Мнозина онкоболни казват, че най-смислената част от живота им е след диагнозата на болестта.

Авторката на литературната основа на Wit е Маргарет Едсън. Тя е разказала личната си история – прекарала е три години в специализирано отделение за раково болни. Там е написала пиесата, послужила за сценарий на филма. След като се стабилизирала, Едсън отишла да работи като учителка в детска градина. Hа въпросите кога ще започне следващата си пиеса, отговаря: Текстът, който исках да напиша, е този и следващ няма да има. Сега имам нужда да осмисля и да се насладя на дните, които ми остават

Не е изключено обаче именно сътворяването на пиесата да е изиграло ключова роля при овладяването на болестта. Неотдавна Би Би Си съобщи, че писмените занимания могат да се превърнат в част от лечението на болните от рак. Воденето на дневник за страховете от болестта облекчава състоянието на много хора с онкологични проблеми. Това е изводът, до който стигат американски изследователи, наблюдавали пациенти от Центъра за ракови заболявания във Вашингтон. Заключенията им са публикувани в специализираното издание The Oncologist. На участниците в изследването е било предложено да попълнят тест с въпроси относно това как болестта е променила живота им и как те и близките им се отнасят към тези изменения. След няколко седмици 49% от анкетираните са признали, че осмислянето на заболяването чрез белия лист им е помогнало да се почувстват по-добре. Клиничните изследвания при тях показват по-добри резултати.

И компютърните специалисти могат да бъдат поети

Интернет маниаците сигурно са чували за превърналата се в световен хит The last lecture на проф. Ранди Пауч. Какви мъдри послания бихте искали да отправите към хората, ако знаете, че това е вашата последна лекция? С този въпрос се обръща към своите преподаватели ръководството на престижния американски университет Carnegie Mellon University (CMU). Академичната общност отговаря на предизвикателството със серия от впечатляващи лекции. Най-силната е на професора по компютърни науки Ранди Пауч. Изнася я пред 400 колеги и почитатели в препълнената университетска аула на 18 септември 2007 г.

Четири седмици преди това е разбрал, че ракът на панкреаса, от който боледува от година, е нелечим и му остават между 3 и 6 месеца живот. „По дяволите, казах си, какъв по-подходящ повод от този, за да подготвя своята последна лекция!“ Така проф. Пауч започва двучасовата си реч, която е невероятен микс от мъдрост, жизнена енергия, оптимизъм и брилянтно чувство за хумор. Темата на лекцията е: „Как да достигнем мечтите на детството“. Кратка версия Ранди представя и в шоуто на Опра Уинди през октомври 2007 г. Публиката е във възторг – хората ръкопляскат, стават на крака, плачат и се смеят. През юни 2008 г. е издадена и книгата The last lecture, която става бестселър и оглавява класацията на New York Тimes. Малко след премиерата й и появата на интернет версията на лекцията Ранди Пауч умира. На 25. 07. 2008 г., едва 47-годишен. Оставя три деца и безценни послания, от които се възползват милиони хора по света.

В последната си лекция Пауч се връща към детските си ечти, които са мечти и на цялото поколение, родено в началото на 60-те. Кацането на „Аполо 11“ на Луната през 1969 г. го изпълва с копнеж да разбере

какво е усещането да си в безтегловност

Когато станал професор, бил почти на крачка от сбъдването на тази мечта: НАСА реализирала проект, който предвиждал студентите да влязат в специална комета и да преживеят нулевата гравитация. Но по необясними причини на преподавателите не се разрешавало да постоят в камерата. „Така и не можах да сбъдна хлапашкия си блян, но пък разбрах какво е да си блъскаш главата в стена“, разказва Пауч.

На 9 мечтаел да участва в националния шампионат по футбол. „Футболът ми помогна да стигна там, където съм сега“, признава Ранди. Припомня си и другите детски мечти: да е автор на голямата световна енциклопедия, да улови най много плюшени играчки на стрелбищата, да е магьосник от „Дисниленд“. В една или друга форма професорът успява да достигне всеки от бляновете – в прекия смисъл на думата, или като извлече ценен житейски урок.

Тези именно уроци Ранди споделя и с нас. Първият урок: Ако някъде правиш нещо лошо, но никой не те критикува, не оставaй и миг на това място. То не е добро за теб. Вторият: Опитът е онова, което получаваш, когато не получаваш, каквото точно искаш.

Третият: Инвестирай в себе си, когато си млад

Когато правиш нещо като млад, то остава завинаги в теб. Четвъртият: Повечето стойностни неща, които научаваме, стават не когато се стремим да научим нещо, а индиректно. Петият: Работете в екип. Черпете вдъхновение един от друг. Ранди споделя и щастието си от това, че работата на преподавател му е дала възможност да помогне и на другите да осъществят детските си мечти. Това продължава и след смъртта му. Академичното ръководство на „Карнеги Мелон“ учредява в памет на името му стипендия за жени в компютърните специалности.

Най-важният урок, който Ранди ни дава с последната си лекция, е да обичаме живота и да се радваме на всеки миг от него. Да не стоварваме болката си върху някой друг. „Интересното е, че в момента аз съм в прекрасна форма. Де факто, аз съм много по-здрав от повечето от вас“, казва професорът в препълнената зала и демонстрира добрата си форма чрез лицеви опори. Под бурните аплодисменти на слушателите, които зарежда с

последните частици енергия от собствения си изтичащ живот.

И които връща към мечтите на детството, припомняйки, че от нас зависи да ги осъществим. Но най-често мечтите попадат в капана на ежедневието и за да не ги подминем, е нужен краен срок.

Това е темата на филма The Bucket List на режисьора Роб Райнър (преведен у нас като „Ритни камбаната с финес“). Филмът е с почти същите послания като лекцията на Ранди Пауч. Двама пациенти на онкологично отделение – сприхав милионер (Джак Никълсън) и разминал се с бляновете на младостта автомеханик (Морган Фрийман), съставят списък с нещата, които като студенти са мечтали да направят. И преди да „ритнат камбаната“, се втурват към околосветското приключение на живота си. Води ги неосъзната нужда да разберат какви са били, защо са избрали именно този път, както и изгарящото желание да изживеят всичко, което са искали, но не са могли, през оставащия отрязък от време. Накрая разбират, че да обиколиш света, да се качиш на Еверест, да скачаш с парашут, да се радваш на лукс и красота е невероятно, но не е нещо, което задължително трябва да направим, за да сме изпълнили живота си със смисъл. Най-важните неща в живота са

отношенията със семейството и приятелите.

Поетите и философите често пишат, че при целия ужас, който изпитваме от болестта рак, не може да отречем и своеобразната й справедливост. Ракът, също както и смъртта, са единственото възможно равенство на тази земя. Те са обратното на безсмъртието, което, ако го имаше, би било най-оглупяващото, най-мултиплициращо социалната несправедливост и най-безсмислено нещо на света.

Злокачествените туморни заболявания са известни почти оттогава, откогато датира и стремежът към безсмъртието. Някои видове кожен рак са детайлно описани в древноегипетски папируси, редом с папирусите, възхваляващи безсмъртието на боговете. Всъщност злокачествените туморни клетки са единствените известни на науката човешки безсмъртни клетки. Най-заветната мечта на хората се е сбъднала по най-абсурдния начин.

Шега на Създателя ли е това?

Или провокация към човека, зов да надскочи себе си? По вероятно – второто, защото страхът от смъртта и от болестите е сред основните двигатели на прогреса. Благодарение на напредъка на медицината голям процент от онкозаболяванията са овладени или се превръщат в хронични болести. Това удължава отреденото ни време. Лошото е, че постепенно забравяме урока на болестта. Ставаме каквито сме били. Повтаряме грешките в отношенията с близките. Не ценим живота като скъпоценен дар.