Прокудените светли същества от Седемте езера

Слънчев летен ден. Точно започва работното време на лифта, а паркингът вече е препълнен, от всички страни към малката кабинка за билети се трупат хора. Други вече са се наредили на дълга върволица пред самия лифт, по-нахалните от недоволните се опитват с пререждане, изблъскване и други дребни познати наглости при самия вход да си спестят от своите ценни минути. Напечени от слънце малки деца реват неутешимо, на някой му се ходи до тоалетна, друг мърмори, че са го прередили, възрастен водач се опитва да поправи настроението на групата си с

разкази за вълшебните езера и Петър Дънов…

снимки: авторът

Навсякъде бучат и вдигат облаци прах някогашни джипове и други странни моторни превозни средства, които се намират в движение единствено благодарение на упоритостта на собствениците си и са превърнати във важен паричен източник. Те ръмжат, маневрират рязко по поляната направо върху тревата и сред чакащите хора, сергиите и масите с буркани горски мед, с кебапчета и кутийки смола от бяла мура. Шофьорите с провикване на български и разни трудни за идентифициране езици събират на купчинки по осем-десет от най-загубилите търпение туристи, наблъскват ги в каросерията с багажите и поемат с друсане в прахта и камънака по напълно изкопаната, разровена и обезкостена откъм всяка растителност урва, някога била път… Измежду джипове, пушека и прахоляка се опитват да балансират нагоре в жегата онези, които все пак са решили да се изкачат до хижата пеш – било заради цената, било заради нервите, било заради принципа…

Рилски езера, мила родна картинка. Някога Петър Дънов, Беинса Дуно, Учителя води лете тук сподвижниците си, за да се пречистят, да се умиротворят, да се изпълнят с тихата енергия на всевечната планина, както той самият казва – да се въздигнат.

Днес Дънов е абсолютно на мода, езерата са хит, а въздигането е забравено.

Пълна подмяна. Изкачването е возене, смисълът – да пиеш бира на терасата на хижата, да хапнеш край някое езеро, да си постнеш в мрежата скъпоценния лик на фона на все по-блатясващите водни петна и да кажеш, че си бил, дори си покорил… Някога е било да те пуснат в един друг, по-чист свят, днес е да превърнеш онзи по-чист свят в напълно същия, в твоя, познат ти от всекидневието. Някога Петър Дънов премества учениците си от Мусала на Седемте езера, защото на Мусала почнали да се събират твърде много хора и

светлите същества напуснали върха.

Тъй говори той за онова време, а в днешното, когато посетителите на Седемте езера са вече хиляди всеки летен ден, дали тук някъде е останало непрокудено светло същество…

Всъщност за повечето хора, издържали изпитанието на опашките за лифта, цялото посещение на заветните Седем езера се превръща в „изпитания и опашки“. Първа е опашката за единствената в района тоалетна, за която също късат билетчета. Следва тази за кафе или бира. После идва ходенето към езерата нагоре, което си е, поради количеството вървящи едновременно по пътеката, една непрекъсната опашка. Някои се опитват да минават отляво, други отдясно, така пътищата стават все по-широки, а планината и езерата се стесняват. Плахите опити унищожаването да бъде ограничено със забранителни табели и стенички от камъни са останали в миналото, нищо не може да възпрепятства жадните за Седемте езера посетители.

Някои вече си правят снимки по пътеката, други пъшкат или си отдъхват и всички приказват, приказват, приказват – един с друг или с телефона. Сякаш откъдето идват говоренето, е било забранено и сега думите сами се отприщват. Шумът е невъобразим, миризмите на всякакви парфюми, дезодоранти, пот, храни – също, а модното ревю започва от потничета и без потничета, шорти, розови джапанки с пухчета, найлонови торбички и съдържа също значително по-взискателни и луксозни тоалети, прически, ранички „Шанел“…

Някъде измежду хората има езера, има върхове,

има от онези рилски цветове и треви, за които всъщност човек е толкова жаден – но кой ги забелязва в панаира на устреми да пренесеш себе си и своя свят непременно навсякъде. Навсякъде. Непременно. Себе си.

Да, нашето време направи възможно да не трябва да променяме себе си, да не трябва да се приспособяваме, да не трябва да ни е трудно, дори когато отиваме нависоко. Да си в планината преди означаваше стъпка по стъпка да се преодоляваш, да се справяш с трудности и стръмнини, да приемеш, че пристъпваш – открит и смирен – в един съвсем различен свят и да молиш той да те приеме, да си готов да оставиш целия ненужен от себе си багаж в ниското и да се преобразиш, да заприличаш поне малко на онези светли същества от върховете, за които говори Учителя. Представяте ли си неговата неблагодарна задача да ги научи – да поведе нагоре тези простички, ограничени в своето битово еснафство хора, неможещи да видят по-далеч от оградата на собствения си двор и четирите стени на къщичките си; да влее толкова светлина в сърцата им, че да променят взора си – да погледнат към небето, към хоризонта, към онова, което до този момент не са виждали и не са предполагали, че съществува. Да ги научи, че могат да бъдат други, истински волни създания, които пеят и танцуват на брега на езерото –

красиви, бели, тихи, част от рилския простор.

Такива са останали на черно-белите фотографии, оскъдни, каквото е било времето.

В живота или си готов да променяш себе си, за да стигнеш донякъде, или се опитваш да стигнеш, без да се промениш. Първият избор е насочен навътре, усилен, затова и недолюбван в модерните ни времена. Днес от малки ни учат, че всичко трябва да се съобразява с нас. Другите трябва да се съобразяват, за да не ни обиждат, небето трябва да се съобразява, за да не ни намокри дъжд, планината трябва да се съобразява, за да не ни е трудно дори и по любимите джапанки, с които сме свикнали. Да има лифтове, да има джипове, да има ресторанти, да има всичко, на което сме свикнали – нищо, че тогава вече няма да има планина. Нищо и никой няма значение, стига да са удовлетворени собствените очаквания, собствените желания, собствените представи. Всички са ни длъжни. И като че ли се получава, благодарение на почти неограничените ни днес възможности да въздействаме на околния свят и да подменяме със сила, което ни прави все по-мързеливи по отношение на себе си.

И когато нещо не е според както сме го намислили, то несъмнено вината не е в нас. Връзката не се получава – значи трябва незабавно да смениш партньора. Работата не те удовлетворява – значи трябва да смениш работата. Страната не ти харесва – смени страната. Живеем във време на непрекъснати замени, предприемани най-вече за по-лесно, за по-комфортно, за по-удобно,

за да не трябва да промениш нещо в себе си.

Ние се превръщаме в неприкосновени територии, а всичко извън нас няма стойност и е нетрайно и заменимо. Като си отидат тези Седем езера, ще направим лифт до някои други, където да можем да показваме себе си. Като си отидат тези хора, ще се намерят други, които да ни лайкват. За да можем да запазим по-трайни собствените си граници, обявяваме всички други за временни. Планината няма шанс да оцелее, когато ние искаме да сме в ролята на планина. С хиляди всеки ден, хиляди непоклатими, гранитни планини, които са решени да изровят и превърнат в прах и блато последните остатъци от миналото величие на Рила – с джипове, с мотори, с приказки, с натрапено присъствие, с пълната липса на зачитане на правото да съществува един свят, различен от нашия.

Петър Дънов е учел край езерата на любов, но пътят към любовта минава през търпението.

Днес в нас не е останало търпение и затова не е останала любов.

Важно е да се изкачим бързо догоре и да успеем за обратната опашка на лифта за слизане. Да успеем в блъсканицата на паркинга, да изпреварим задръстването по магистралата и да се похвалим първи къде сме били. Без да си даваме сметка, че да се изкачиш догоре, още скъвсем не означава, че си бил горе. И че онова, другото, заради което са предприемали изкачването до това тогава така свещено място, е прелетяло невидимо в бързината и удобството на нашето изкачване някъде покрай нас. И ще продължава да прелита невидимо покрай всичките ни бързи и удобни дни, толкова сигурни и разграфени, в които просто няма за какво да се хванем.