Щитът на депресията

Основният симптом при депресивното разстройство е постоянно тъжно или потиснато настроение, което е достатъчно сериозно, за да повлияе на способността на човек да се занимава с дейности, които обичайно му носят удоволствие. Хората могат да се възприемат като лишени от стойност или изключително виновни, съществува и риск да се самонаранят.

Депресията често афектира съня, апетита и сексуалното желание, което означава, че хората с депресивно разстройство страдат от безсъние, чувстват постоянна умора и липса на апетит, което може да доведе до сериозни проблеми с концентрацията и дълбоко чувство за неадекватност, безнадеждност и желание за изолация от света. Нерядко депресивното разстройство е придружено със суицидни мисли.

Самата аз имах повтарящи се депресивни епизоди

през последната година и половина. Чувствах самота, липса на енергия и усещане за пустота и безсмислие, свързани с работа, която вече не задоволяваше потребностите ми от творчество, от развитие и от свързване, но не се осмелявах да напусна поради страх за финансовото оцеляване. С други думи, депресията за мен беше симптом за това, че погазвам себе си, пребивавайки продължително време в ситуация, която е в разрез с ценностите ми.

Вярването ми е, че депресивните състояния, в които потискаме себе си, но не се осмеляваме да кажем “не” и да изберем нещо различно, е възникнала в ранното ни детство стратегия за оцеляване, когато не е било безопасно да изразяваме емоциите и желанията си, в резултат на което сме се откъснали от вътрешния си свят, от тялото си и от света.

Според д-р Габор Мате ние се раждаме с две фундаментални потребности:

от привързване и от автентичност.

Привързване е импулсът ни за близост с друго човешко същество, което да се погрижи за нас. Това е биологичният инстинкт на детето да се свърже с родителя (или друга обгрижваща фигура), за да получи грижа, както и на родителя да се погрижи за детето.

Автентичност означава свързаност с потребностите, емоциите и интуицията ни. Без нея човешкото бебе не би било способно да оцелее. То дава ясни сигнали, когато е гладно, жадно, мокро, изплашено или тревожно и има нужда някой да се погрижи за него.

Какво се случва обаче, когато нуждата ни от автентичност влезе в противоречие с нуждата ни от привързване, например когато майката не откликва на плача на бебето? Според британския психотерапевт Джон Боулби бебето реагира на нарушената връзка с майка си, като минава през няколко фази – на паника, гняв, отчаяние и в последната фаза дисоциира – откъсва се от усещанията в тялото си и започва

да вярва, че „нещо не му е наред“.

Много хора смятат, че на този етап бебето се е успокоило, но то всъщност се е затворило емоционално. Това е защитен механизъм, който служи, за да ни предпази от болка, с която нямаме ресурс да се справим сами.

В книгата си „Диамантеното сърце“ духовният учител А.Х.Алмаас пише: „Детето е много отворено и усеща болката и страданието в непосредственото си обкръжение. Детето осъзнава собственото си тяло и чувства напрежението, ригидността и болката в тялото на майката или човека, с когото е. Ако майката страда, бебето също страда. Тази болка никога не се освобождава. Детето поема отговорността да облекчи страданието на майка си.“

В отсъствието на настроен към нуждите му възрастен, единствената възможност, която бебето и по-късно детето има,

е да спре да чувства това, което чувства.

То се отчуждава от емоционалния си свят и се справя с болката от това, че родителите му не го виждат и приемат, каквото е, като я потиска. По-късно в живота си този човек е твърде вероятно да бъде диагностициран с депресия ( depress – потискам, от английски). С други думи, депресията започва като механизъм да се справим по единствения начин, възможен за едно дете, което не се чувства в безопасност да изразява емоциите и нуждите си.

В книгата си “Драмата на надареното дете и търсенето на истинския аз” швейцарската психотерапевтка Алис Милър пише: “Повечето хора, които са търсили помощта ми заради депресия, обикновено имат изключително несигурни майки, на свой ред също страдащи от депресия. Те разглеждат детето, единственото или често първото, като своя собственост. Онова, което навремето майката не е получила от своята майка, тя открива при детето си: то е на разположение, може да бъде използвано като ехо, да бъде контролирано,

изцяло е центрирано около нея,

никога не я напуска, обгръща я с внимание и възхищение. Когато то я претоварва с потребностите си (както навремето собствената ѝ майка), майката далеч не е толкова беззащитна, не позволява да я тиранизират, може да го възпита да не крещи и да не пречи. В крайна сметка тя успява да си създаде уважение и респект, както и да изисква от детето грижа за живота и благоденствието си, която не е получила от своите родители.”

С други думи, детето на нуждаещата се майка, която, поради собствената си травма, не е в състояние да създаде любяща връзка с детето си, в която то да расте подкрепено и емоционално подхранено, поема отговорността за нейното щастие, отричайки собствените си нужди. То започва да я изслушва, да я утешава, да дава съвети, да решава проблемите ѝ. Важно е да спомена, че това не са роли, които детето или родителят избират съзнателно. Но в действителност родителят е този, който, в едно здравословно отношение, се грижи за емоционалните нужди на детето, а детето има нужда да си почива от тази отговорност. В обърнатата динамика родител-дете, позната още като парентификация, емоционалното развитие на детето спира дотам, откъдето то поема родителската функция. Какво казва Франсоаз Долто,

“Където не е имало детство, няма и зрялост.”

Тази обгрижваща роля, която подсигурява оцеляването на детето в семейството, докато трае детството, се вкоренява дълбоко в психиката и се проявява в зрелия живот на човек като ролята на спасителя – поемаме отговорност да обгрижваме и поправяме страданието на всички около нас. Проблемът е, че това ни носи още по-голяма болка. Защото не сме свободни да изразим емоциите си и потискаме желанията си; защото вярваме, че ако изразим гняв или покажем истинското си аз, това застрашава отношението ни с околните точно както в нашето детство. Именно това отчуждение от вътрешния ни свят и развитие на фалшив аз е първичната ни травма. Както пише А. Милър в същата книга: „Онова, което се нарича депресия, и се усеща като пустота, безсмислие на съществуването, страх от обедняване и самота, винаги се оказва трагична загуба на аз-а, респективно самоотчуждение, чието начало е в детството… Това отричане първоначално обслужва жизненоважното приспособяване, което се случва в детството от страх да не бъде изгубена любовта на родителите. Поради това депресията свидетелства за нараняване в ранното детство. Още в кърмаческа възраст отпадат определени емоционални области, които биха довели до стабилно самочувствие. Има деца, на които не им е било позволено да преживеят свободно най-ранните си усещания като неудовлетвореност, яд, гняв, болка, радост, та дори и чувството за глад. Понякога чуваме майки с гордост да разказват, че бебета им са се научили да потискат глада си, докато обичливо се занимават с нещо друго и спокойно чакат часа на храненето.”

В отсъствието на безопасен емоционален контейнер детето отрано се научава как не бива да се чувства, ако не иска да изгуби отношението с родителите си. Тъй като интензивните емоции предизвикват дискомфорт в родителите, особено гневът, за който често сме били наказвани, засрамвани или унижавани,

детето започва да изпитва тревожност от емоциите си.

Тази тревожност, заедно с отричането на “негативните” емоции и чувства, е една от характеристиките на депресията, която води до дълбок срам. И това продължава и в зрелия ни живот – страх ни е да изпитаме гняв или болка, да помолим за помощ или да кажем “не”, защото като деца сме повярвали, че това причинява страдание за хората около нас. С други думи, поели сме отговорност за емоционалното им добруване, жертвайки собствената си автентичност. И тъй като този защитен механизъм ни е подсигурил оцеляване, е много трудно да го пуснем дори когато оцеляването ни вече не зависи от одобрението на родителите ни. Това би могло да се случи в процес на терапия, в който постепенно можем да започнем да си връщаме достъпа до изтласкания в подсъзнанието ни емоционален свят и да преживяваме отново своите емоции в тялото си, както и да си позволим да скърбим за това, което не сме получили в детството си. Защото

емоциите са връзката ни с това, което е живо вътре в нас.

Например гневът ни подтиква към реакция за борба и ни помага да се защитим при заплаха или да поставим граници, страхът ни подтиква към бягство, тъгата е естествена реакция на загуба и на липса. Когато се отворим да чувстваме трудните емоции, ние се отваряме и за радостта, жизнеността, любовта. Емоциите в цялата им палитра са нашето истинско аз, есенцията ни.

Иска ми се да разкажа за моята лична история на депресия.

Работех повече от 10 години в ИТ индустрията, когато преди 4 години, по време на пандемията, открих

метода на семейните констелации и терапията на вътрешното дете,

след което светът вече не беше същият за мен. Заедно с цялата потисната болка от детството, която преживях в личната си терапия, в мен се появи силен импулс да подкрепям други хора, поели по пътя на лечение и връщане към себе си. Дълго време не се осмелявах да напусна постоянната си работа, защото ми беше важно да осигуря финансова стабилност за себе си и децата ми, с чийто баща сме разделени.

Нещата особено се влошиха в последната една година, в която чувствах цялото безсмислие на това, което върша на работа, докато душата ми копнееше за друго. Междувременно се преместихме в нова къща и все по-трудно ми ставаше да напусна. Чувствах отчаяние и безнадеждност, тревожност, липса на енергия. Започвах деня си рано и към обяд вече нямах енергия, полагах големи усилия да се фокусирам върху задачите си. В един момент, ясно си спомням, умът ми блокира,

докато четях код, все едно четях йероглифи.

Работата с хора ме зареждаше, в работата си като програмист се чувствах самотна и изчерпана.

Стана още по-трудно през август миналата година, когато получих обратна връзка от колегите си, че не са доволни от представянето ми. Спомням си ясно момента, в който се сринах. Познатият ми страх, че ще изгубя къщата и децата си ме връхлетя с пълна сила. Той беше спомен от едно друго време, в което, на 3 години, изгубих родителите и дома си, защото те бяха взели решение да не живея с тях. Неизлекуваната травма доведе до повторение на ситуацията от детството ми.

Този път обаче направих нещо, което като дете не съм могла – помолих за помощ. Свързах се с терапевт и я помолих да държи пространство за мен. Излезе тази дълбока болка, която тогава съм потиснала, защото не е имало кой да ме държи заедно с нея. Усетих облекчение.

В работата ми дадоха избор – да подобря представянето си или да напусна. Знаех, че не искам да прегазвам себе си за пореден път. Изготвиха ми план за подобрение и избрах да мина през 4-месечна процедура, трудна и болезнена за мен, преди да ме съкратят. Но в цялата трудност се научих да говоря за нуждите си. Научих се да имам състрадание към болката, самотата и безнадеждността, които детето в мен е преживяло. Научих се и да имам състрадание към хората, с които работя, вместо да гледам на тях като врагове. Научих се да моля за помощ и видях, че има подкрепа.

Когато този период приключи, част от мен се страхуваше от несигурността, но друга част от мен изпита голямо облекчение. Излязох от депресията. Вече можех да се посветя изцяло на това, което ми е източник на вдъхновение и смисъл – работата с хора. Изпитвам смирение и благодарност и мога да видя дара, който депресията ми донесе.

Ако има нещо, с което бих искала да допринеса в света, то това е състраданието. Затова избрах метод на работа, за който вярвам, че ни води именно към това състрадание към наранените части от нас –

Състрадателно изследване (Compassionate Inquiry),

създаден от д-р Габор Мате. Ако сте любопитни да преживеете този метод в съчетание с работа с вътрешното дете, поканата ми е за ритрийта „Лекуване на травми от детството“, който организирам между 22 и 26.05 в  Trinity Retreat House, с. Априлци. Ще изследваме, ще трансформираме и ще интегрираме преживяванията от детството през арт терапия, работа с тялото, медитации. Ще разширяваме капацитета си за чувстване, за присъствие в настоящия момент. Това е лечително пътуване обратно към същността ни, към това да си спомним какви сме били преди обусловеностите.

Повече за събитието: https://soulmovements.bg/sabitia/inner-child-healing/