Суперсилата на емоциите

В някои семейства, когато детето е непослушно и премине един определен праг, за наказание го гонят от стаята. Или сядат и разговарят с него защо е важно да слуша и да не прави фасони. В други семейства родителят може да натупа детето по задните части. Моята майка, оцеляла от Холокоста, не правеше никое от тези неща. Когато оплесквах здраво нещата или се опитвах да пусна транзистора в тоалетната чиния, майка ми се самонавиваше до истерия, избухваше в сълзи и ми се разкрещяваше: „Не мога повече! – викаше тя. – По-добре да бях умряла! Защо оцелях? Защо Хитлер не ме уби?“.

Нейните тиради ме караха да се чувствам зле. Но странното е, че като малък смятах реакцията на майка ми за нормална. Човек научава много неща, докато расте, но един от най-устойчивите уроци – онзи, за чието отучване понякога са нужни години терапия – гласи, че онова, което родителите ти казват за теб, е вярно и онова, което става в твоя дом, е нормално. Затова и аз приемах тирадите на майка ми. Разбира се, знаех, че родителите на приятелите ми, които не бяха минали през Холокоста, нямаше да споменават Хитлер. Но си ги представях да избухват по някакъв подобен начин. „Защо оцелях? Защо не ме блъсна онзи автобус?“, „Защо не ме отнесе торнадото?“,

„Защо не получих инфаркт и не умрях?“.

Идеята, че моята майка е изключение, най-накрая ми мина през ума веднъж на вечеря, когато бях в средното училище. Тя говореше за психиатричния преглед, на който беше ходила по-рано същия ден. Той се изискваше като условие в молбата ѝ за обезщетение от страна на германската държава заради Холокоста. Нацистите бяха конфискували значителното имущество на семейството ѝ в началото на войната и бяха я довели до просешка тояга. Но плащанията очевидно не се базираха само на финансови съображения. Те се основаваха на доказателствата за емоционални проблеми, породени от преживяното. Майка ми завъртя очи, задето е трябвало да ходи на преглед, а била сигурна, че поради доброто си психично здраве ще получи отказ. Но докато двамата с брат ми чоплехме безвкусното варено пиле в чиниите си, тя ни съобщи – възмутено – за заключението на доктора, че наистина

имала емоционални проблеми.

„Можете ли да повярвате? – попита майка ми. – Той ме мисли за луда! Очевидно той е лудият, не аз.“ А после ми повиши тон. „Дояж си пилето!“, каза тя. Аз не исках. „Безвкусно е“, оплаках се. „Изяж го! – каза тя. – Някой ден може да се събудиш и да откриеш, че цялото ти семейство е убито! А ти няма да има какво да ядеш и ще трябва да пълзиш по корем в калта, за да пиеш воняща мръсна вода от калните локви! Тогава вече няма да прахосваш храната, но ще е твърде късно.“

Майките на другите деца им четяха конско да не пилеят храна, защото в далечни бедни страни има хора, които гладуват. Моята майка ми казваше, че аз може скоро да се моля за залък хляб. Това не беше първият път, когато тя бе изразявала подобни настроения, но този път, намерил опора в мисълта за проницателния ѝ психиатър, започнах да се съмнявам в здравия ѝ разум.

Сега знам, че майка ми ме е предупреждавала за бъдещето, защото е била измъчвана от своето минало, ужасена, че то ще се повтори. Тя ми казваше, че животът сега може да изглежда добър, но всичко това е само лъжа и измама и в някакъв момент, не след дълго, то ще бъде заменено от кошмар. Без да си дава сметка, че нейното очакване на бъдещи катаклизми се коренеше в страха, а не в действителността, тя вярваше, че мрачните ѝ предвиждания са напълно основателни. Вследствие на това

тревожността и страхът винаги бяха готови да избликнат.

Баща ми, бивш боец от съпротивата и оцелял от концлагера в Бухенвалд, беше минал през сходна травма. Двамата с майка ми се запознали като бежанци малко след края на войната и през останалата част от живота си бяха преживели повечето житейски събития заедно. И все пак реагираха различно – той винаги беше пълен с оптимизъм и самоувереност. Защо родителите ми откликваха на събитията по толкова различни начини? По-общо казано, какво са емоциите? Защо ги имаме и как възникват те в мозъка ни? Как влияят на мислите, съжденията, мотивите и решенията ни и как можем да ги контролираме? Това са въпросите, с които ще се занимавам в тази книга.

Човешкият мозък често е сравняван с компютър, но обработката на информация, която извършва този компютър, е неразривно преплетена с дълбоко загадъчното явление, което наричаме чувства. Всички сме чувствали тревожност, страх и гняв. Чувствали сме ярост, отчаяние, смущение, самота. Чувствали сме радост,

гордост, вълнение, доволство, сласт и любов.

Когато бях малък, учените нямаха много добра представа как се формират тези емоции, как човек може да ги управлява, за каква цел служат те или защо двама души – или един и същ човек в различни моменти – може да реагират на едни и същи стимули по коренно различни начини. Учените по онова време смятаха, че рационалната мисъл има доминиращо влияние върху поведението ни и че когато емоциите играят роля, те обикновено са контрапродуктивни. Днес сме по-наясно. Знаем, че емоцията е също толкова важна, колкото и разумът, за насочването на мислите и решенията ни, макар да функционира по различен начин. Докато рационалната мисъл ни дава възможност да правим логични умозаключения въз основа на нашите цели и съответните данни,

емоцията действа на по-абстрактно ниво –

тя засяга значението, което приписваме на целите, и тежестта, която придаваме на данните. Тя оформя една обща рамка за оценките ни, която е не само конструктивна, но и необходима. С корени както в знанието ни, така и в миналия ни опит, емоцията променя начина, по който мислим за настоящото си положение и какво ни очаква в бъдеще, често по недоловими, но съществени начини. Голяма част от разбирането ни как става това се дължи на напредъка ни, постигнат едва през последното десетилетие, когато се надигна безпрецедентна вълна от изследвания в областта. Тази книга е за революцията в разбирането ни за човешките чувства.

Текстът е откъс от книгата „Емоциите“ на физика Ленард Млодинов. В нея то говори за суперсилата на емоциите да оформят мисленето ни. Прочутият физик и съавтор на Стивън Хокинг в „По-кратка история на времето“ разглежда емоциите като ключ към успеха. Млодинов, който от години освен с физика се занимава и с неврология и когнитивна психология, предлага една по-различна гледна точка към емоциите и реабилитира ключовата им роля във вземането на решения и

личностното развитие на хората.

В три части авторът се впуска в изследване на чувствата и какво представляват те; тяхното предназначение и как се различават човешките емоции от тези на животните; връзката между мисъл и чувство и как можем да регулираме емоциите си спрямо различни обстоятелства и ситуации.

В „Емоциите“ Ленард Млодинов обобщава най-важната информация от безпрецедентната вълна на неврологични изследвания в областта на човешкото поведение през последното десетилетие и разкрива колко ключова е тази „революция на емоциите“ за развитието на науката, здравеопазването и образованието.