Преди повече от четвърт век в забутаното селце Царичина край София внезапно пристига колона от военни камиони. Униформените отцепват центъра на селото и водени от трима екстрасенси, слагат началото на секретна операция, смятана за най-голямата мистерия в най-новата история на България.
Бързо става ясно, че единственият човек с паранормални способности, способен да получава и да предава надеждна информация какво, къде и как да се търси в недрата на Царичина, е феноменът Елисавета Логинова. Зад операцията стоят Генералният щаб на Българската армия, българският президент и пет български правителства. Извършваната работа и съпътстващите я явления са изрядно описани в дневници, заснема се видеоматериал. Впоследствие цялата документация изчезва.
Много факти, данни, понятия и истини прозвучават за пръв път в книгата, която Ели Логинова пише повече от четвърт век. Дистанцията на времето позволява събитията и делата на участниците в тях, голяма част от които са публични лица, да се осмислят и да се зададат някои въпроси: Какво всъщност търси странната група от военни и хора с паранормални способности в недрата на Царичина – съкровището на цар Самуил или скелета на двуполов прачовек? Откриват ли го, или човечеството получава дар, който обаче не може нито да разчете, нито да оцени? Защо се копае само на ръка – и то само от офицери? Кой стои зад Елисавета Логинова, задавайки истинската посока на работния процес? Каква информация и от кого (или какво) получава тя, защо изчезва тази информация и къде се намира тя днес? И не на последно място, защо публичният образ на проекта „Царичина“ е устойчиво негативен? Всъщност въпросите са много повече, част от отговорите се съдържат в книгата, други още чакат времето си.
Царичина – съдбовен контакт представя истината за най-загадъчната, вероятно и най-оклеветената, експедиция в най-новата българска история, видяна през очите на прекия участник в събитията, който е определял техния ход и е прозрял техния смисъл.
Снимка: www.24chasa.com
Из Дарбата: Овладяване на енергията. Уроците, болката, знанието
По същото време започнах да изпитвам ужасни болки в слънчевия сплит, които не ми даваха покой ни денем, ни нощем. Единствената поза, в която се чувствах що-годе нормално, беше да седя на земята, подпряна от всички страни с възглавници. Когато болката станеше съвсем непоносима, си позволявах за кратко да си дам почивка. Започнеше ли контактът обаче, тя начаса изчезваше. В един такъв момент ми беше дадена информацията, че тези ми страдания постепенно ще намалеят и ще изчезнат. Просто в продължение на месец-два да имам търпение, докато усвоя енергията на съществата, които контактуват с мен, защото те са извън нашето измерение и енергията им е чужда на моето земно тяло. Пак по онова време ми се представиха с името „Роро“. По-късно връзката се осъществяваше чрез нов представител, който се нарече „Сорел“. Опитвах се с всички сили да не обръщам внимание на болката, но тя беше много остра, а и накуп с всички нови преживявания, които ми се струпаха, просто нямах сили и търпение да чакам. Ичо също се притесни и тръгнахме по доктори. Направиха ми всевъзможни изследвания, но заключението на всички лекари беше „без отклонение“. От тяхна гледна точка бях абсолютно здрава, затова не ми даваха лекарства, да не говорим, че никой не вярваше колко ме боли и че не си измислям. Примирих се и си казах, че нямам друг избор и ще търпя.
За около два месеца болката действително изчезна, а аз продължих да навлизам в контакта. Някъде в края на юли 1990 внезапно осъзнах, че виждам като на скенер човешкото тяло и различните отклонения в неговите органи. […]Дойде обаче момент, в който вместо мъже, жени и деца, лица и усмивки виждах единствено органи и болестите, които ги разяждат. На един по-следващ етап започнах да усещам дори миризмата на болестта. Когато се разминавах с човек, обръщах глава настрани, защото не исках да виждам болката, да я усещам със сетивата си. Чувствах се отвратително. Казах си, че не мога да живея така! Трябваше някак си да се науча да виждам хората както преди – такива, каквито са, а не като проблеми в органите им. И така тръгнах по пътя на моето лично обучение. Самоконтролът беше моето спасение, следях да не съм в постоянен контакт с извънземните, които към този момент се нарекоха Космични приятели. Бавно и полека, но успях да го постигна. Отново виждах хората и света край себе си в обичайния им вид. Отново гледах приятелите си без притеснение. Радвах се, че пак мога да общувам с тях нормално, да се забавляваме заедно, без да виждам проблемите им. Само когато идваха при мен с конкретна молба, „се включвах“, но това ставаше вече по мое желание. Използвам думата „включвам“, защото тя най-добре изразява състоянието ми по време на контакт, когато виждам и назовавам проблема и заедно решаваме как може да се отстрани. Това обаче беше процес и той изискваше време. […]
Из Признанието
[…] Когато започна да приемам информация, някак си изключвам земното си аз и минавам в друго измерение, в друг енергиен свят, изцяло чужд на простичките неща от ежедневието, с които съм се занимавала броени минути преди това. Още от самото начало се научих обаче аз да определям кога да се осъществи контактът. Очевидци на това ми състояние отпреди двайсетина и повече години твърдяха, че в такива моменти съм се преобразявала. Сега, слава богу, вече не е така, но в началото съм ставала много сериозна и чертите на лицето ми се изостряли. Променяла се модулацията на говора ми и самият изказ звучал приказно-архаично, в определени случаи с обратен словоред. Впрочем последното е така и днес. Тъй като тези особености на речта и тогава, и сега правят впечатление на всички край мен, се поинтересувах защо е така. Оказа се, че по някакъв начин обратният словоред създава трептене, което се съотнася със „съществуванието в невидимото пространство“ около нас „и така се отразява и запаметява в ефира“. Архаично или не, така думите се зареждат с „най-точното възприятие на мозъка, улавящ Вселената“. Аз самата – и в началото и сега – не съм се чувствала зле. Усещането е, че съм като в енергиен пашкул, който ме съхранява и защитава от всичко, което би могло да ми навреди. Усещам силна вибрация в цялото тяло, става ми горещо и започвам да говоря или пиша. Докато протича контактът, не мога да се отделя от тази енергия. Усещам хората около себе си, но не мога да общувам с тях. Някъде дълбоко в мозъка си чувам задаваните въпроси, но те се стопяват за миг и аз започвам да отговарям много бързо със стройно подредени думи. Обикновено контактът продължава толкова време, колкото събеседниците около мен поискат. Понякога обаче, ако разговорът се проточи, самите Учители слагат край, защото „съм претоварена и се нуждая от почивка“. След приключването се чувствам изморена, гладна и жадна. За кратко усещам силно напрежение в тила и гърдите, но после всичко отминава. Информацията, която получавам, често е придружена от движещи се картини, сякаш пътувам в някакъв паралелен свят, който хем е тук, хем е далече-далече. В началото ми беше трудно да контролирам продължителността и интензивността на контакта и получаваната информация. Колкото и да бях изтощена, не можех да спра, докато не приема всичко, което Космичните учители искаха да ми предадат. […]
Из Целта на операция „Слънчев лъч“
Отговорите на първите въпроси, свързани с експеримента, бяха надлежно документирани и останаха на съхранение в архивите на Генералния щаб. Те дадоха неочаквана посока на проекта и го изпълниха с ново съдържание. Накратко информацията гласеше: „Вие тръгвате да дирите съкровището на цар Самуил. То се намира близо до София. Ценността му е голяма и може да помогне за благополучието и доброто име на България. Но много по-важно е да се открият останките на първия човек, живял на Земята. Той е бил двуполов и това откритие ще преобърне историята на света и теорията на Дарвин, ще разтърси обществото ваше и църквата“. Учителите, както Ги наричам сега, ми предадоха, че операцията ще се нарича „Слънчев лъч“, защото светлината е началото на живота на Земята. Подчертаха, че ние ще търсим останките на първия човешки индивид. Първият човек – това е живот, а животът се свързва със светлината. Светлината на свой ред е безкрайност, която сътворява, носи обновление и е перпетуум-мобиле на живота. Затова и операцията трябваше да носи името „Слънчев лъч“.
Впрочем случи се и съвсем конкретно събитие, което недвусмислено показа защо операцията следва да се кръсти точно така. Когато през първите дни на декември започва работата в Царичина (тогава аз съм още в София), един мощен светлинен стълб с цветовете на дъгата излиза от отвора на обекта и се издига вертикално нагоре. Краят му не се вижда. Всички, които са на обекта тогава, го обсъждат оживено. Но за него ще разкажа подробно по-нататък, когато описвам странните явления, съпътстващи работата ни на обекта. […]
***
Тук ще направя едно важно уточнение, към което ще се върна нееднократно в хода на разказа си. Проектът в Царичина беше секретна операция на Генералния щаб на българската армия, което означава, че всички заповеди бяха надлежно подписани, прошнуровани и прономеровани. Всяко едно действие на екипа беше в рамките на закона. Документалната обосновка беше задължителна дори при привидно маловажни детайли. Имаше финансови разчети за всички разходи без изключение, описваше се всяка стъпка, предприемана било от офицери, било от войници, било от останалите членове на екипа. Строгата отчетност беше задължителна за всички и на всеки етап от работата. След приключването на работата в Царичина в медийното пространство като по поръчка се лансираха подозрения във финансови злоупотреби, представени като безспорни факти. Беше създадена специална комисия, която да установи колко средства са били изразходвани и с каква цел. Благодарение на изрядно воденото счетоводство се доказа, че не са похарчени милионите, за които ни обвиняваха. Заключението на комисията обезсмисли започнатото дело за финансови злоупотреби и то беше прекратено. По онова време в средите на военните често се коментираха средствата, влагани от други държави за подобни експерименти, и се сравняваха с издръжката на проекта Царичина. Разликата беше драстична и този факт беше обект на разгорещени спорове. Независимо от скромните на практика средства, отделени за проекта, нашият екип успя да прокопае тунел, който достигна в дълбочина 70 метра, при това без особени мерки за неговото укрепване.
Всички участници в експедицията без изключение получавахме войнишка храна. В свободното си време беряхме гъби, които – с ориз, на салата, на супа – бяха основният ни деликатес през лятото и есента. През тези две години спяхме във фургони, това бяха нашите т.нар. военни канцеларии. Един път в седмицата слизахме в София да се изкъпем и с това се изчерпваше нашият лукс. Впоследствие ни обвиняваха, че сме работили срещу купища пари и че сме живели на широка нога. Всъщност нещата стояха далеч по-различно. Вярвахме, че ръководени от Космичните учители (по това време се нарекоха Роро и Сорел), ще стигнем до останките на първия землянин. Вярвахме, че това откритие ще пренапише историята и Дарвиновата теория, че най-сетне България ще влезе в световните медии с добри новини. Движеше ни национална гордост, но бяхме далече от „шовинизма“, за който после ни разпънаха на кръст. […]
Из Знаци за присъствие на обекта: Явленията
Според първоначалния план трябваше да се копае с багер. Първия ден не бях там, но хората от екипа ми разказаха какво се е случило. Багеристът прави няколко загребвания и стрелата внезапно отказва. Специалистите са категорични, че машината е съвсем нова и в техническа изправност. Правят се опити работата да продължи, но пред очите на всички присъстващи багеристът прави странни движения и мимики, с които се опитва да покаже, че нещо му пречи да овладее хидравликата. Наличието на енергия, която демонстративно възпрепятства работата на техниката, се възприема като доказателство, че се копае на точното място. Точно него ни бяха посочили моите Учители с помощта на малката скица. След това необичайно начало, когато става очевидно, че техниката не е решение, копаенето продължава на ръка. Отначало в него са включени и войници, но по-нататък започват да копаят само офицерите.
Тази промяна стана около 20 декември, когато на четири метра дълбочина пред очите ни се откри „Арката“. Веднага след нея, леко вляво беше входът за тунела. Възприехме находката като недвусмислено доказателство, че сме на прав път. Напълно изграден, този тунел беше запълнен с градеж от каменни блокчета, свързани с някакъв фин слепващ слой. Започнахме бавно да отделяме пълнежа. Тази работа изискваше сериозни усилия, но завладени от тръпката на откривателството, дори не забелязвахме трудностите.
На 22 декември се случва едно от най-знаменателните събития на проекта в Царичина – това, което му даде името и за което вече споменах. Между десет и дванадесет часа от изкопа внезапно се появява вертикален светлинен лъч, по-скоро плътен и огромен стълб в цветовете на дъгата. Случва се посред бял ден, при това през зимата. Майор Серафимов дори успява да направи цветна рисунка на необичайното явление. Аз по това време съм още в София. По-късно моите Водачи обясниха, че тъкмо „заради този стълб операцията носи името „Слънчев лъч“. Неслучайно той е излязъл точно от изкопа на обекта. Неслучайно е със спектъра на дъгата, защото „тези светлинни цветни отражения изграждат жизнената енергия на всичко земно. Това е пречупващата се светлина в земни условия, която дава информация за живота“. А защо излиза от отвора ли? „Защото пази информацията за началото на земния живот. Това е едно от първите доказателства за точното място на работата ви“. Всички намиращи се на обекта тогава са в шок. По-късно, като ми го разказваха, беше истинско удоволствие да наблюдавам как реагират на необичайните явления военните – здравомислещи мъже, заклети реалисти без склонност към фантазии, които описваха случилото се по един и същи начин.
Знаците за присъствие, които ни даваха Те, бяха много повече от случките с багера, Арката и светлинния стълб над входа. Често над обекта, предимно нощем, но и през деня се появяваха огнени топки, винаги по три и в определена конфигурация. Предизвикваха оживени коментари сред войниците, комендантите, хората от селото. Илия ми разказа случай, на който е бил очевидец през лятото, когато се наложи няколко души да отидем спешно при Ванга, а част от другите колеги бяха в София. „Беше топъл и спокоен ден, бяхме насядали с войниците по земята, в ограденото място между „канцелариите“, близо до дъба. Изведнъж видяхме как откъм полето, на десетина метра над земята, се зададе огромна огнена топка, която се удари в жиците и като огнен дъжд се посипа надолу. После всичко безследно изчезна все едно не е било.“ И не беше само разказът на Илия. И нашите хора, и местните оживено обсъждаха появата на движещи се огнени кръгове, които ту се смалявали като миниатюрни звезди, ту се раздували до огромни светещи тела. Част от свидетелите изпитваха панически страх, други ги бяха наблюдавали с любопитство и ни разказваха с вълнение за тези явления. За жалост, никой не е успял да ги снима, но със сигурност не бяха игра на въображението, а видима реалност с много свидетели.
Спомням си ефекта, който произведе случката с един войник по време на нощно дежурство. По това време ние с Илия още се връщахме да нощуваме в София. Една вечер, когато всичко изглежда спокойно, изведнъж на огромна скорост откъм Марков връх се задават три светещи кълба, които с наближаването се уголемяват. Спират над обекта. Дежурният войник не само ги вижда, но и чува силен шум „като пращене от пържещи се картофи“, който идва от затворения обект. Малко след това усеща как някой […]
***
[…] Доказателствата за космическо присъствие, които колегите от екипа приемаха като чудеса, така и не секнаха до самия край. В отделни части на тунела имаше места с различен енергиен заряд. Представляваха портали за преход от едно енергийно ниво на друго. Наричахме ги Чип, Флинт и Стопер. Цветко Кънев също ги споменава в книгата си. Със Стопера е свързан един от запомнящите се епизоди в тунела.
Още в края на декември ни се даде информацията, че когато стигнем до 19 3, ще получим явни доказателства за необичайния начин, по който е бил построен тунелът, за факта, че Те са постоянно с нас, че наблюдават и контролират целия процес. Колкото и да питахме какво означава 19 3, отговор нямаше. Докато не дойде 19 март. […]
Из Текстовете
След кацането на кораба в Царичина нещата се промениха. В късните часове на тази необикновена вечер си легнах със силно главоболие, което беше започнало още с приближаването на космическия кораб. Мислех, че няма да мога да заспя, но противно на очакванията си бързо се унесох. Спомням си много ясно съня от тази нощ. Събуждам се съвсем сама на обекта. Имам чувството, че всички са отишли някъде. Излизам от фургона, за да ги потърся, но вместо хората от екипа виждам няколко странни силуета пред входа на тунела. Тръгвам към тях. Искам да извикам, но нямам глас. Наподобяващите човеци фигури отварят вратата и влизат в обекта. Аз ги следвам плахо. Влизам в тунела. Внезапно ярка светлина изпълва цялото пространство наоколо, заслепява ме и сякаш преминава през мен. Картината се променя, започват да се появяват странни знаци. Много са и стават все повече и повече. Необикновеното писмо започва да се наслагва по пода, по тавана, по стените на тунела. Стреснах се и се събудих. Главата ми щеше да се пръсне от напрежение, сърцето ми учестено препускаше. Не знаех къде съм. За миг загубих ориентация. Какво беше това? Усещах се будна, но продължавах да виждам ясно картината с красивото писмо, което някой рисуваше пред очите ми. Грабнах трескаво химикалка и започнах да изписвам тези знаци. Една след друга се заредиха страници с красив текст. Йероглифи, чертежи, формули, рисунки… Така след съня, последвал кацането на кораба в Царичина, аз започнах да запълвам лист след лист с чудати рисунки и знаци. Правех го някак машинално, от само себе си. Илия разказваше, че много често, спейки, аз съм вземала тетрадката, приготвена до възглавницата ми, и съм изписвала цели страници. Налагало се е да ми вземе химикалката и тетрадката от ръцете, за да заспя пак спокойно и мозъкът ми да си почине.
Първо започнах да правя рисунки, а с тях постепенно се появиха и текстовете. Особеното в първата серия знаци беше, че до всеки от тях имаше малка цифра. Последва една история за дървен кораб, с който хората дошли да заживеят на Земята. След това започна да тече текстът, който записвах в тетрадките. Някои страници бяха запълнени само с думи и изречения. При други отляво имаше поле с рисунки и после следваха йероглифните знаци, често съчетани с формули. И така ден след ден, докато към края страниците надхвърлиха хиляда. Всяка една тетрадка, както обясних по-рано, се прибираше и завеждаше в секретната секция на Генералния щаб. Когато попитахме Учителите защо текстовете съчетават знаци от различни писмености, ни обясниха, че се преминава през различен начин на приемане и предаване на информацията, характерен за различните писмености. Това е трептене и докато ръката ми усвоява приемането на информацията чрез един вид писмо, то ще преминава през различни, условно казано, шрифтове. По-късно, покрай затварянето на обекта, генерал Динев изиска експертиза от Института по графология, за да се вземе отговорно решение дали има смисъл да се работи върху разчитането на текстовете. Експертизата доказа, че това е писмо в развитие, което се променя в процеса на работата; че носи информация и че е почерк на един и същ човек.
По онова време в Банкя имаше секретен център за разработване на шрифтове, където изследваха всеки знак. В заключение експертите се произнесоха, че това е кодирано писмо, което носи много информация. Въз основа на тяхното мнение беше сформирана работна група, която да се заеме с разчитането на текстовете след затварянето на обекта в Царичина. Тази документация също би трябвало да се съхранява в Генералния щаб, освен ако не е последвала участта на останалите записки и материали.
През есента на 1992, по времето на изслушванията ни от различните работни групи към комисията, която трябваше да се произнесе по работата ни в Царичина, се запознах с Божидар Димитров. На срещата с него от страна на проекта бяхме генерал Динев, полковник Цветко Кънев, Илия и аз, а той дойде с един млад мъж от археологическия музей. Пред всички Божидар Димитров ми зададе няколко специфични въпроса, аз влязох в контакт и му отговорих. Той заяви на всеослушание, че нямало откъде да разполагам с тази информация. И изобщо никой в България освен него не я знаел, защото той я бил прочел в библиотеката на Ватикана и не било позволено тя да се изнася извън. Поясни още, че тепърва предстояло да огласи тези важни за нашата история данни. Накрая заключи, че наистина съм можела да получавам уникална информация, случилото се го доказвало. И той самият имал племенник (или племенница, не си спомням точно) със способности за контакт, така че много вярвал в тези неща. Не знам какво го накара по-късно, вече като член на комисията, да се отметне от думите си и да се обърне срещу мен. Нямам представа също на какъв етап „уникалните ми способности“ се превърнаха в маша за „чудовищната измама“, която се била извършила в Царичина. Впрочем не един и двама услужливо забравиха истината и пренаписаха историята с Царичина, защо не и той… Впрочем същият необясним обрат настъпи и при Димитър Овчаров, който първоначално смяташе, че текстовете, които изписвам, са уникални. Генерал Динев се беше срещал с него, за да чуе мнението му лично. Археологът го беше уверил, че с удоволствие би се включил в работната група за разчитане на текстовете. По-късно, след закриването на обекта в Царичина, подобно на колегата си по комисия г-н Димитров и той се отрече от мнението си. Излезе с оригинална теза, от която хората разбраха (аз самата също), че съм създала нова писменост, защото съм била учила древни езици и култури. Да се смееш ли, да плачеш ли… Излишно е да уточнявам, че заключенията на тези авторитетни лица – членове на създадената през 1992 година експертна комисия можеха да повлияят по един или друг начин върху хода на събитията. Към темата за комисията към министерството на отбраната и нейните работни групи ще се върна малко по-нататък.
Междувременно ден след ден продължавах да изписвам десетки страници с тези странни и красиви писмена. Текстовете се трупаха. Генерал Динев реши, че трябва да се срещнем и с Аксиния Джурова. Помнехме и думите на Ванга да търсим активно помощ за разчитането на текстовете. […]
0 Коментара