Умът бяга, но тялото ни винаги е честно

Аксиния Цветанова е психотерапевт по професия и мека пътеводна светлина по душа. Излъчването й е на жена, която чувства надълбоко, все още гледа света с широко отворени очи и мечтае с вяра, подкрепена с действия, натрупан опит и помъдряване. Тя е искреност, емоция и женственост, придобила с годините цялост с допълващата я мъжка енергия, самоувереност и баланс, изковани и изваяни от вътрешната работа по себепознанието, преодоляване на страхове и несигурност и лекуване на минали рани. Аксиния е още човек, който не спира да се учи.

Здравейте, Аксиния! Какво научихте напоследък?

Да се вслушваме в усещанията си. Чрез литературата и психологията съм потвърдила верността на моите усещания. Наложи се да измина много дълъг път, за да се върна към себе си.

Друго нещо, което съм научила, е, че любовта не е никак просто нещо. Също, че няма нищо, което да е само положително. Семейството може както да отгледа здрави деца, така и да убива. Тези неща, които ги смятаме за най-прости и най-важни, никак не са лесни. Необходимо ни е обучение, което да ни помогне да се върнем към себе си. Да има предмет в училище и в университета, в който да се изучават неща, свързани с отношенията.

Установих още, че гледната ми точка е станала по-мека. Допускам, че има много ъгли на разглеждане на един въпрос. Ако едно нещо е пагубно за един, може да е спасение за друг. Например за майчинството – обществото насажда, че то е свята роля. Но в своята работа съм видяла, че майчинството  може да бъде унищожително, да стигне до някаква крайност. Трябва да си позволим смелостта да поставяме под въпрос изискванията на обществото. Някои жени може наистина да са щастливи и осъществени и без да стават майки.

Случвало ли се е да губите вяра в нещо, което сте подкрепяли и сте била напълно сигурна в неговата правилност и важност?

Много често ми се случва да губя вяра в нещо, в което съм вярвала сляпо. Все едно, че преди не съм виждала цялата картина. Сега вярата ми е много по-балансирана след преживените разочарования. Но съм все още оптимист. Дори нещо принципно негативно, като песимизмът може в определени ситуации да има позитивна роля. Например, един мъж, който има доста песимистична нагласа към света, среща жена с много подобен на неговия светоглед. В началото това, че и двамата си приличат като начин на мислене, им харесва, но постепенно започват да виждат песимизма на другия като товар, като пречка пред пълноценния живот и тогава осъзнават, че и техният собствен песимизъм им пречи и тръгват да се променят. Всеки един от двамата е бил като огледало за другия и му е помогнал да преосмисли светогледа си.

Кои са най-значимите моменти в живота ви по отношение на личната ви трансформация и развитие?

Големите кризи. Неприятните ситуации. Паническите атаки, които получавах в миналото. Благодарна съм на моята лична криза, защото заради нея стигнах до психологията и осъзнах, че аз съм тази, която трябва да си помогне, освен помощта, която получавам отвън.

Другият ми голям учител са осъзнаванията покрай комуникацията с децата. Моментите, в които съм успявала да чуя това, което ми казват. Това, което ми е пречело да ги чуя, е болката от осъзнаването на истината за това как са се чувствали в дадена ситуация. Като всеки родител и аз правя най-доброто, на което съм способна за децата си, но понякога то бива преживявано по много различен начин от тях. Децата могат да ни бъдат много добро огледало и коректив.

Кое се оказа най-ефективният подход в работата ви, когато някой има желание да излекува вътрешните си рани и да подобри живота си?

Използването на тялото като инструмент за достигане до прозрения и истини. Умът бяга. А тялото е честно. То ни носи информация чрез стойката, действието, жестовете. Обучението в психотелесна психотерапия помага на човек да осъзнае дълбоко неосъзнати неща и травми. Разбирането на сигналите на тялото е пряк път за това. Например, ако човек е преживял нещо травматично или силно неприятно в детството си, но го е изтласкал от съзнанието си, може по време на разговор по определена тема да направи някакъв малък, но специфичен жест, който да подскаже на опитния терапевт в коя посока да премине разговорът, за да се достигне до корена на проблема и оттам – до решението.

Какво научихте за живота от родителството? Има ли нещо общо между родителството и психотерапията?

От родителството съм научила, че любовта включва и това да чуеш неудобни истини. Терапията има задачата да бъде за известно време здравият родител, който клиентите не са имали и после точно като здравия родител да ги пусне да се развиват самостоятелно.

Друго, което съм научила, е, че сравняването между децата убива индивидуалността и им създава силно чувство за несигурност. Автентичността на детето трябва да се поощрява. Когато човек харесва нещо в някого, това трябва да го вдъхновява, а не да смачква самооценката му.

Според вас повече ли са хората, които вече се събуждат и живеят осъзнато, или все още преоблаващото мнозинство са хората, живеещи в „матрицата”?

Има ги и едните, и другите. При някои болката от осъзнаването е толкова голяма, че те „избират” да останат в „матрицата” на неосъзнатото живеене. Преди вярвах, че всеки човек трябва да достигне до осъзнатост, но сега си мисля, че най-важното е да се предостави възможност и информация на хората, която те могат да използват, за да излязат от „матрицата”, ако имат капацитета и готовността за това. Но нищо не може да се постигне насила.

Ако го решат, следващите стъпки са действието и повторението, за да може новият опит да се превърне в здравословен навик и начин на живот, да стане част от нас. Изисква се целенасочена работа върху себе си, самонаблюдение и използване на новите модели на поведение и мислене в моментите, в които преди време се е задействал вредният навик.

Как се ориентирате за това къде точно в живота сте се отклонили от равновесната си точка? Знаем, че трябва да се стремим към златната среда, но как да разберем къде се намира? Как да се научим да сме по-обективни във възприятията си по отношение на баланса и равновесната точка?

Разбирам, че съм се отклонила от равновесната си точка, когато започна да изпитвам дискомфорт, усещането, че нещо не ми е както трябва. Средата често ни вади от собствения ни център и е важно да можем да се връщаме към него. За това си има различни техники и е добре човек да открие тази, която работи за него. Една не много сложна техника за връщане към собствения си център е, като се приберем вкъщи след работния ден, за 5-15 минути да затворим очи и без да даваме оценки, да се опитаме да почувстваме какво усеща тялото ни. Да се свържем с него. Мозъкът ни само да регистрира усещанията, но не и да ги съди. Да усетим помирение и приемане на себе си.

Ако сме достатъчно осъзнати, можем да се ориентираме дали сме се отдалечили от равновесната точка и чрез обратната връзка, която получаваме за себе си в отношенията ни с другите. Важно е да знаем, че това, което ни казват, съдържа истина в определена степен и в същото време отразява и техните характерови страхове и особености и е повлияно от личния им опит. Да се замислим върху думите на другите има голямо значение, като се опитаме да разберем докъде мнението им ни дава информация за тях самите и докъде то съдържа обективна преценка за нас, която може да ни бъде полезна и ценна като ориентир за определяне на посоката на вътрешната ни промяна.

Всеки един от нас е важно да се грижи за себе си, защото не си даваме сметка колко много си влияем един на друг. Грижейки се за себе си, се грижим и за семейството си и за всички останали. Така всеки един живот има много голям смисъл за цялото.

Лоуен, който е терапевт от Школата на психотелесната психотерапия, казва: ”Можем да бъдем обективни, единствено когато сме изцяло субективни.” Приемаш собствените си усещания и приемаш, че другият може да има други усещания за ситуацията.