В сърцето си смехът е покана за игра

Професор Софи Скот е британски невролог, старши сътрудник в University College London (UCL) и заместник-директор на Института по когнитивни невронауки към същия университет. Научните й интереси са съсредоточени върху изследване на неврология и невропсихология на човешкия глас, реч и смях. Проф. Скот печели международна медийна популярност основно с работата си в дебрите на смеха, както на академично ниво, така и на сцената като комедиант на регулярните академични комедийни събития, които университетът организира. TEDx лекцията й „Защо се смеем“ има над 2,5 млн. гледания, които продължават да растат.

Проф. Скот, смехът е странно изглеждащ феномен – хората изведнъж оголват зъби, започват да издават звуци, които не винаги са особено ласкателни, лицата им почервеняват и така нататък. Какво представлява смехът всъщност и защо го правим?

Смехът е основно социално поведение, така че това е нещо, което правим, когато сме около други хора. Освен това смехът често е неволен, не винаги можем да го контролираме.

Има много причини да се смеем. Фактът, че го правим повече около хора, показва, че смехът има по-малко общо с комедията и хумора и повече със социалните процеси и доста често е силно преплетен с човешката реч. И последното нещо, което бих добавила: когато се смеем много силно, започваме да движим много по-силно гръдния кош, отколкото при нормален говор и следователно, произвеждаме много по-различни звуци. Изкарваме много повече въздух и това изкарва от нас много високи, пискливи звуци.

Смехът уникален ли е за човешкия вид, или и други животни се възползват от това поведение?

Ние не сме единственото животно, което се смее. Много дълго обаче хората са смятали, че сме уникални в това отношение. Смeхът е много добре описан вече в академичната литература при други маймуноподобни – шимпанзета, горили, орангутани – те се смеят, и то по начин, който много наподобява човешкия смях. Смях се среща и при плъховете. Забележете обaче, че и при плъховете, и при орангутаните, и при хората, това, което обединява смехът, е социалната му проява: когато сме с други представители на нашия вид и особено, когато имаме някаква комуникация помежду си. Най-добрият общ пример е гъделичкането, но може да го видите и по време на игра.

Интересно е от социална гледна точка, как и защо смехът се е запазил като поведение. Смехът всъщност ни прави доста уязвими.

Хората стават слаби, некоординирани, когато се смеят и наистина не изглежда смехът да е от голяма полза в еволюционен смисъл. Има състояние, което се нарича уринарна инконтиненция при смях, което по-често се среща при млади хора, но може да продължи през целия живот и изглежда, че има нещо общо с точно този механизъм. Не знаем много защо това се случва.

Смехът е универсално разпознаваем като израз на удоволствие, щастие, одобрение, невротично разпускане на напрежение, но генерално – като изява на позитивни емоции. Знаете ли дали в някои държави се смеят повече отколкото в други и това има ли общо с цялостното усещане за удовлетвореност?

Hе мога да кажа със сигурност, защото не мисля, че сме правили систематично проучване по тази тема, но знам, че има култури, които считат смехa за по-неуместен от други. В Япония хората се смеят, но смехът на работното място там се счита за много невъзпитана проява.

Според скорошно изследване по-слабо икономически развитите общества с по-висока социална корупция са склонни да възприемат усмихнат човек като по-малко интелигентен от същия човек, без усмивка на лицето. Защо?

Моето подозрение е, че става дума за недоверие. Хората винаги могат да намерят причина да не харесат някого, когато са твърдо решени да не го харесват: дали ще се усмихва повече, или ще се смее много, това е без значение. Никак не е необичайно за хората да съдят другите и това има по-малко общо със смеха или усмивката и повече с нагласата ни априори да не харесваме някого.

Знаете ли дали смехът се променя с времето? Винаги ли сме се смеели по този начин, или има модни тенденции?

Много трудно е да се каже, защото едва отскоро правим записи на човешкия смях. За мен е много интересно, когато слушам записи на радио предавания отпреди 60 години. Качеството на записите не е същото както сега, но всъщност доста голяма част от смеховете, които чувам, звучат, както биха звучали и сега. Подозирам, че голяма част от спонтанния смях не се е променил през годините значително много. Социалният смях, от друга страна, може би се променя, както се променя комуникацията с времето. Ние се учим един от друг.

Какъв е физиологичният ефект на смеха и как помага за намаляване на стреса?

Има някои физиологични промени, които се случват по време на смях, които в действителност понижават стреса. Това е например понижаване на нивата на адреналин – ставаме по-спокойни, когато се смеем. В по-дългосрочен план, нивата на кортизол също спадат – това е хормон, които се отделя, когато в действителност сме подложени на по-големи нива на стрес. Наистина, изглежда, че смехът е нещо, което ни прави по-спокойни и спомага за редуциране на стреса. Освен това, смехът увеличава усвояването на циркулиращите ендорфини, което по-скоро е свързано с физическото упражнение при смях, но дава лек енергиен тласък.

Каква е социалната функция на смеха и по какъв начин помага на хората да се свързват един с друг?

Не знаем. Просто това е нещото, което правим. Д-р Жак Панкшеп, който е медийно известен с изследванията си с плъхове, казва, че в сърцето си смехът е покана за игра. И аз мисля, че има тази положителна валентност – безобидна, не стресираща дейност – на която каниш хората да се присъединят емоционално. Има интересни изследвания, които показват, че при утвърдените връзки, при дългогодишните брачни двойки например, хората могат да използват смеха като начин да регулират емоциите си заедно. Мисля, че това е много интересно, защото предполага, че със смеха не само сигнализираме на някого, че го харесваме, но бихме могли да изградим и по-дълбока връзка и пак чрез смях да се накараме взаимно да се чувстваме по-добре в тежки ситуации.

Може ли престореният смях да доведе до промени в неврологичното функциониране на тялото? Може ли, например, смеховата йога да помогне при депресивни състояния, или три минути смях пред огледалото да повишат нивата на щастие?

Определено! Знаем, че престореният смях има подобен ефект върху нивата на ендорфин, както и спонтанният. Освен това знаем, че смехът води до смях, той е заразен и така насилственото засмиване може да предизвика искрен смях. Това е и принципът на смеховата йога: преструвай се, докато успееш наистина. Може да видите реклама за това как смеховата йога помага при депресия или да чуете съвет, че ако се смеете пред огледалото всеки ден, ще станете генерално по-щастливи. За това няма научни доказателства. Но ето нещо интересно: смехът не работи пред огледалото – това е нещо, което правиш с други хора.

Може ли смехът да се превърне в навик, на който сме се научили?

В голямата си част социалната употреба на смеха е именно приучена. Определено може да бъдем предразположени да се смеем и да се научим да го правим. Смехът сам по себе си е предразполагане към сближаване и отговор. Не е нужно да сме го виждали или чували, за да го практикуваме. Глухите и слепите бебета се смеят и могат да бъдат окуражени да го правят. Знаем от изследвания с плъхове, например, че колкото повече гъделичкаш бебе-плъхче, толкова повече се смее то като възрастен плъх.

Как избрахте сферата на академичните си интереси?

Винаги съм се интересувала от звуци, музика и реч и преди около двайсетина години започнах да се занимавам повече с връзката между емоциите и гласа. Не започнах от самото начало със смях – интересувах се както от положителни, така и от отрицателни емоции, закодирани в гласа и така смехът естествено стана част от изследванията ми. Щом веднъж започнеш да се занимаваш със смях, установяваш, че той е навсякъде.